След това направи нещо неочаквано. Протегна ръце, прегърна Джак силно и го отблъсна, преди той да е в състояние да му отговори. Избягваше да срещне очите му през цялото време, докато обличаше сакото си и оправяше вратовръзката си.
— Независимо от това какво ще стане, оценявам идването ти. Благодаря ти за усилията и съжалявам, че няколко пъти изяде пердаха заради мен.
— О, радвам се, че съм го направил — отвърна Джак, като се опитваше да не звучи саркастично. Мразеше да е неискрен, но се чувстваше обезоръжен от обрата в поведението на Крейг.
— Ще се видим ли в съдебната зала?
— По някое време.
— Е, довиждане тогава.
Джак го гледаше как излиза, как затваря замислено вратата след себе си и си помисли, че за пореден път го беше подценил.
Той се спусна по стъпалата към приземния етаж и нахвърля багажа си в чантата. Поколеба се какво да направи с чаршафите, но накрая ги свали от леглото и ги остави на купчина заедно с хавлиените кърпи. После прилежно сгъна одеялата. До телефона имаше кубче с листчета и той откъсна едно, написа върху него „благодаря“ и остави бележката най-отгоре. Запита се дали да остави ключа от входната врата, но реши да го задържи и да го предаде лично, когато връща папките на Алексис. Искаше да ги задържи, докато направи аутопсията, в случай, че по време на работата му възникнат някакви въпроси. Намъкна бързо сакото си и тежестта на оръжието в джоба му го накара да си помисли, че е добре да има такава компания.
С издут кафяв плик в ръка и личния си багаж в другата, той се изкачи по стъпалата и отвори входната врата. Времето беше страхотно, откак бе пристигнал в Бостън, но днес очевидно започваше да се разваля. Беше схлупено и ръмеше. Той погледна наетия Хюндай. Трябваше да прецапа през локвите, за да стигне до него. Отстрани до вратата стоеше стойка за чадъри и той се пресегна да вземе един. Разтвори го и бързо се спусна, вземайки по няколко стъпала наведнъж. Влезе в хладната кола, запали двигателя и включи чистачките. Предното стъкло се запоти бързо и той го избърса с ръка. След малко подкара по алеята и засили надолу по улицата.
С излизане от предградието трафикът постепенно се сгъстяваше. Беше уцелил точно часа пик. Заради тъмнината и ниските облаци много коли бяха с включени фарове. Напред профучаваха коли, автобуси и камиони, които хвърляха мръсни пръски. Докато чакаше светофарът да светне зелено, Джак се приготви да влезе в мелето. Знаеше, че не е особено добър шофьор, тъй като рядко бе шофирал след преместването си в Ню Йорк преди десетина години. Предпочиташе планинския си бегач, макар повечето хора да смятаха, че е опасно да се кара колело по градските улици.
Следващата му мисъл беше, че нещо се блъсва в задницата на колата му, което накара главата му да отскочи от облегалката. Моментът, в който дойде на себе си, той се извърна и погледна през задното стъкло. Не видя нищо, освен голяма черна кола, която го притискаше. Едва тогава осъзна, че това е причината той да продължава да се движи напред, независимо че натиска педала на спирачките.
Обърна се напред и сърцето му подскочи. Принуждаваха го да мине на червено! Отвън можеше да чуе ужасния скърцащ звук от заключените му колела, триещи се в пръскащия камъчета чакъл, както и грохота на мощния двигател, който го тласкаше. Следващото, което осъзна бе един фар, който мина от лявата му страна и мощния звук на автомобилен клаксон. После се чу скърцане на гуми, последвано от ярки фарове, отминаващи напред.
Джак инстинктивно затвори очи, очаквайки удар отляво. Когато той дойде, бе по-скоро бръсване, отколкото сблъсък и Джак видя неясния размазан образ на кола, притисната странично в неговия Хюндай откъм шофьорската врата. Чу се стържене на метал в метал.
Той вдигна крака си от спирачката, предполагайки, че тя не работи и няма защо да я натиска. В следващия миг колата излетя напред към препускащите по магистралата коли. Натисна отново педала на спирачката. Почувства заключените колела на колата и стържещия звук от гумите, които се триеха в настилката, но скоростта му не намаля. Погледна назад. Огромната черна кола неумолимо го притискаше към опасния път, който се намираше на не по-малко от петдесет стъпки. Тъкмо се канеше да обърне главата си напред, когато погледът му улови интересен орнамент върху капака на колата. Осъзна, че това е знакът на Кадилак, а в съзнанието му черен Кадилак означаваше Франко, до доказване на противното.
Тъй като спирачките бяха безполезни срещу многото конски сили на Кадилака, Джак ги освободи и настъпи педала на газта. Двигателят реагира пъргаво. Нямаше го вече онзи агонизиращ стържещ звук на метал в метал и с осезаема лекота колата успя да се отдели от тиранията на преследващия автомобил.