Цялото тяло на Джак се напрегна, когато той фиксира с поглед целта си. Това, което искаше да направи, бе да вземе левия завой към изхода възможно най-остро, без да докосне триъгълника от пластмасовите жълти контейнери с големина на варели, поставени, за да спират всяка кола, заплашваща да се блъсне в бетонния ръб на изхода. Това, което се надяваше, бе, че ще се наложи Франко да пропусне целта.
Когато реши, че моментът е подходящ, Джак завъртя волана в обратна на часовниковата стрелка посока. Чу възмутеното скърцане на гумите и усети как центробежната сила се опитва да завърти колата или да я разбие. Той нерешително натисна спирачката, без да знае дали това ще помогне, или ще попречи. За секунда му се стори, че колата застава на две колела, но тя се оправи и леко избегна защитните контейнери, отдалечени само на няколко крачки.
Навивайки бързо волана в обратната посока, Джак насочи Хюндая към изхода, като пое право към рампата за събирането на такси. Започна да намалява. В този момент погледна в огледалото, колкото да види, че Франко се удря странично в жълтите контейнери и колелата на Кадилака се въртят безпомощно във въздуха. Явно се беше преобърнал върху покрив веднага след опита да го последва.
Из въздуха се разлетяха отломки и Джак примига.
Когато приближи пункта за плащане на такси, двамата служители излязоха от будките, зарязвайки чакащите шофьори. Единият носеше пожарогасител. Джак погледна в огледалото за обратно виждане и видя, че от едната страна на изправената кола се извива пламък.
Уверен, че не може да помогне много в ситуацията, той бързо се откъсна от асфалта. Колкото повече време минаваше от началото на целия епизод, толкова повече се тревожеше. Усети, че започва да трепери. В известна степен това го изненада. Не преди кой знае колко години такава ситуация щеше да му хареса и да го забавлява. Сега се чувстваше по-отговорен. Беше обещал на Лори да се пази и да бъде в църквата на „Ривърсайд“ в един и трийсет на следващия ден.
Когато двайсет минути по-късно се приближи до погребалния дом „Лангли“, се бе съвзел достатъчно, за да осъзнае, че е длъжен да съобщи за инцидента с Франко, макар че не му се искаше да губи време да ходи до бостънската полиция. Преди да е излязъл от колата, той извади телефона си и набра Лиъм Фланаган. Когато отсреща вдигнаха, той чу бърборенето на много гласове.
— В неподходящ момент ли се обаждам? — попита Джак.
— Не, по дяволите. На опашка съм в „Старбъкс“ за кафе. Какво става?
Джак му разказа за последното надбягване с Франко от самото начало до драматичния му край.
— Имам един въпрос — прочисти гърлото си Лиъм. — Ти отвърна ли на стрелбата с моя пистолет?
— Разбира се, че не — възмути се Джак. Това едва ли беше въпросът, който бе очаквал. — Ако трябва да съм искрен, тази идея дори не ми е минавала през ума.
Лиъм му каза, че ще предаде информацията на щатската полиция, която патрулира магистралата и че ако оттам имат някакви въпроси, ще се обърнат директно към него.
Джак се наведе да разгледа дупката от куршума в пластмасовото табло на колата. „Херц“ определено нямаше да се зарадват. Приличаше много на онези входни рани, които често бе виждал по черепите на жертвите, които аутопсираше. Той потръпна вътрешно при мисълта, че можеше да е на неговия череп, което го накара да се запита дали нападението на Франко не е било „план Б“. „План А“ можеше да е да изчака Джак да излезе от къщата на Бауман, или, още по-лошо, да нахълта през нощта. Може би полицейското наблюдение го беше възпряло. Джак потрепери като се сети колко спокоен и сигурен се бе чувствал предишната вечер. Неведението беше чиста благословия.
Като взе разумното решение да не разсъждава повече в стил „какво би станало ако…“, той взе чадъра си от задната седалка и с бързи крачки влезе в погребалния дом. Очевидно нямаше предвидена заупокойна служба, поради което учреждението се бе върнало към привичната си тишина и гробовно спокойствие, с изключение на едва доловимите от слуха религиозни песнопения. Джак се опита да намери пътя към затъмнения с плътни завеси офис на Харолд.