— Съжалявам, човече — рече багеристът. — След като свърша с тази яма тук, съм обещал да изкопая канавка за водопровода на един приятел с близнаци.
— Чух, че сте зает — каза Джак. — Но както казах и на господин Стросър, готов съм да платя двойно кеш, ако работата се свърши днес.
— И какво каза господин Стросър?
— Каза, че според него няма проблеми.
Веждите на Пърси се вдигнаха още по-нагоре след направената оферта.
— Значи сте готов да платите двойна такса на гробището и двоен хонорар на мен?
— Само ако работата бъде приключена днес.
— И все пак трябва да отида да изкопая онази канавка — въздъхна Пърси. — Ще стане след това.
— По кое време ще сте в състояние да започнете?
Пърси сви устни, докато размишляваше и поклащаше глава. Той погледна часовника си.
— При всички положения ще е след два.
— Но ще бъде направено? — поиска да се увери Джак.
— Ще бъде — обеща багеристът. — Ако всичко върви както трябва, ще съм тук около два. Но ако възникне някакъв проблем, един Господ знае…
— Но ще свършите работата, макар и късно следобед.
— Абсолютно — произнесе убедено Пърси. — За двоен хонорар…
Двамата си стиснаха ръцете, след което мъжът се качи в кабината на багера. Джак влезе в колата си и преди да запали двигателя, реши да се обади на Харолд Лангли.
— Имаме уговорка за отваряне на гроба след два след обед.
— Разбрахте ли се за точен час?
— Ще стане след като господин Галодет приключи с графика си. Това е всичко, което мога да кажа за момента.
— Трябва само да ми се обадите половин час преди това — каза Харолд. — Ще ви чакам до гроба на Пейшънс Станхоуп.
— Добре. — Джак се опита да потисне сарказма в гласа си. Като се имаше предвид таксата, която щеше да плати на погребалния дом „Лангли-Пиърсън“, имаше чувството, че Харолд ще е онзи, който ще търчи наоколо и ще заплашва Уолтър Стросър и Пърси Галодет.
С разнасящия се зад гърба му грохот от работещия багер, Джак се насили да си спомни какво друго трябваше да прави. Погледна часовника си. Наближаваше десет и половина. По начина, по който се придвижваха нещата, интуицията му подсказваше, че ще е истински късмет, ако успеят да закарат ковчега на Пейшънс Станхоуп в погребалния дом в късния следобед, което означаваше, че д-р Латаша Уайли може да е на разположение. Не беше сигурен дали предложението й да помогне не беше по-скоро от любезност, но се надяваше да не е така. Ако имаше кой да му помага щеше да приключи много по-бързо. Пък и тя му беше обещала инструменти. По-важното беше, че шефът й бе предложил да направят токсикологичните анализи в тяхната лаборатория. Джак предполагаше, че в случая с Пейшънс Станхоуп се касае за превишена доза или погрешни лекарства, дадени в болницата, което означаваше, че щеше да е абсолютно необходимо да се направят токсикологичните изследвания.
Подобни мисли го накараха да признае една напълно реална възможност, която несъзнателно бе отбягвал: че съществуват сериозни шансове да не успее да хване последния самолет от Бостън за Ню Йорк, което щеше да го принуди да лети на сутринта. И понеже знаеше, че първият полет е в тъмни зори, нямаше защо да се притеснява, че ще закъснее за църквата в един и половина — дори щеше да остане време да се отбие в апартамента за смокинга. Тревожеше се само как да го съобщи на Лори.
От друга страна все още не беше сигурно кога точно ще пътува, затова реши, че е най-добре засега да отложи телефонния разговор.
Той извади портфейла от задния си джоб и намери визитната картичка на Латаша с номера на клетъчния й телефон. Нищо чудно, че по това време се свърза с гласовата й поща. Със сигурност в момента се намираше в залата за аутопсии. Съобщението, което й изпрати, беше кратко: че ексхумацията ще се забави, така че аутопсия ще се прави късно след обед и той ще се радва, ако тя може да се присъедини. След това остави номера на своя телефон.
Сега се налагаше да обърне внимание на някои практични проблеми. Беше обещал да плати в брой на Уолтър и Пърси, а в джоба си имаше не повече от трийсетина долара. Е, разполагаше с кредитна карта, но трябваше да потърси банкомат, каквито в града имаше достатъчно.
И без това беше време да отиде в съда, макар идеята да не го очароваше. Беше видял сестра си достатъчно унизена и първоначалното злорадство, което бе изпитал от наказанието на Крейг, отдавна бе изчезнало. Бе започнал да ги разбира по-добре и намираше, че е отвратително да вижда как отношенията им се изопачават и принизяват от типове като Тони Фасано, които действат водени единствено от интереса си.