— Каква точно работа вършехте?
— Всичко, което се прави в един медицински център — вземане на кръв, определяне на кръвна група, чистех клетките на животните: всичко онова, което може да се прави през нощта. Дори известно време помагах в кухнята. През втората година получих една страхотна задача — изследване на натриевите каналчета в нервните и мускулните клетки. И до днес пазя статията си.
— При такъв натоварен график какви бяха оценките ви?
— Отлични. Бях в първите десет процента от курса.
— Кое смятате за най-голямата си жертва? Може би хроничния недостиг на сън?
— Не! По-скоро липсата на време за социални контакти и споделяне на преживяванията. Медицинското училище е напрегнато място. През третата година се питах дали да се занимавам с наука или с клинична медицина. Щеше ми се да чуя и други мнения по въпроса. Но трябваше да взема сам решението.
— И как взехте решението?
— Осъзнах, че обичам да се грижа за хората. Това носи незабавно удовлетворение, което е ценно за мен.
— Значи контактът с хората е този, който ви радва и ви кара да се чувствате възнаграден?
— Да, а също и предизвикателството да съпоставяш различни диагнози, докато откриеш правилната.
— Да разбирам ли, че да контактувате и да помагате на хората е било онова, което сте ценили най-много?
— Възражение — обади се Тони. С напредването на времето ставаше все по-притеснен. — Повтаря се.
— Приема се — уморено произнесе съдията. — Няма нужда да повтаряте едно и също, господин Бингъм. Уверен съм, че журито е разбрало.
— Разкажете ни за специализацията си — продължи Рандолф.
— Беше истинска радост — каза Крейг. Вече седеше изправен, с вдигнати рамене. — Заради отличния си успех бях определен да специализирам в „Бостън Мемориал Хоспитал“. Беше чудесно място за учене, а отгоре на това ми и плащаха. Наистина, не много, но ми плащаха. И което беше важно — вече не дължах учебни такси и можех да започна да изплащам заемите, които бях направил по време на ученето и следването си.
— Продължихте ли да се радвате на неизбежната близост между вас и пациентите?
— Разбира се. Това беше най-хубавото.
— А сега ни разкажете за практиката си. Разбрах, че е имало известни разочарования.
— В началото не! В началото практиката ми бе всичко, за което съм мечтал. Бях зает и възторжен. Радвах се на всичко и всички. Пациентите ми бяха за мен интелектуално предизвикателство и оценяваха грижите ми за тях. След това застрахователните компании започнаха да отказват плащания, често пъти без нужда оспорваха предписаното от мен лечение и аз не можех да правя онова, което е най-добро за моите пациенти. Приходите взеха да намаляват, докато разходите растяха. За да не затворя, трябваше да увелича продуктивността си, което ще рече да приемам повече пациенти на час. Можех да го правя до известно време, но когато това продължи, започнах да се замислям за качеството на работата си.
— Разбрах, че стилът ви на работа се е променил в това отношение.
— Промени се драстично. Към мен се обърна един по-възрастен, уважаван лекар, който практикуваше обслужваща медицина, но имаше здравословни проблеми. Той ми предложи партньорство.
— Извинете ме за прекъсването — каза Рандолф. — Може би ще разясните на журито термина „обслужваща медицина“?
— Това е стил на работа, при който лекарят приема да ограничи броя на пациентите си, като предлага изключителна достъпност срещу годишни договорни такси.
— Тази достъпност включва ли и домашни посещения?
— Може да включва. Това се договаря между лекаря и пациента.
— От казаното дотук излиза, че при обслужващата медицина лекарят може да нагоди обслужването към нуждите на пациента. Вярно ли е?
— Вярно е. Два са фундаменталните принципа за добра грижа за пациентите — тяхното благополучие и свободата на волята им. Преглеждането на голям брой пациенти на час заплашва да наруши тези принципи, тъй като всичко е насилено. Когато докторът е притиснат от времето, разговорът с пациента се претупва, връзката се губи, което е лошо, тъй като често пъти именно в разказа на болния се съдържат скритите факти по случая. В една обслужваща практика като моята, мога да варирам с времето, което прекарвам с пациентите и с мястото на обслужване в зависимост от нуждите и желанията на пациента.
— Д-р Бауман, практикуването на медицина изкуство ли е или наука?
— Определено е изкуство, само че базирано на здравата основа на науката.
— Може ли медицината да се практикува по учебник?
— Не, не може. Няма двама души в света, напълно еднакви. Медицината трябва да подхожда към всеки пациент индивидуално. Освен това докато книгите излязат на пазара, вече са остарели. Медицинското познание се развива невероятно бързо.