Още не бе завършил изречението, когато Енрике и Цезар скочиха долу в гробницата, прехвърлиха широки ремъци под ковчега, след което и през четирите дръжки отстрани. Пърси отново запали двигателя, насочи крана към изкопа, така че ремъците да могат да се закрепят. Харолд отвори катафалката.
Двайсет минути по-късно ковчегът лежеше вътре.
— Веднага ли ще дойдете в погребалния дом? — обърна се Харолд към Джак.
— Веднага. Искам да извърша аутопсията незабавно. Освен това ще присъства още един съдебен патолог. Казва се Латаша Уайли.
— Много добре. — Харолд седна на шофьорската седалка в кабината на катафалката и колата се спусна надолу по хълма.
Джак плати на Пърси, намалявайки още повече пачката с двайсетдоларовите банкноти, като не забрави Енрике и Цезар. После се метна в колата си и отпраши след катафалката. Можеше да се каже, че най-после е доволен. След всичките проблеми и спънки бе изненадан, че ексхумацията стана толкова лесно. Най-вече без Фасано и Антъни, а така също и без Франко, които да развалят партито. Сега оставаше само да се направи аутопсията.
19.
Брайтън, Масачузетс
Четвъртък, 8 юни 2006 г.
6:45 след обед
За удоволствие на Джак, нещата продължиха да се нареждат гладко. От „Парк Медоу“ стигна до погребалния дом без всякакви инциденти. Латаша вече го чакаше, беше пристигнала малко по-рано, така че синхронът беше почти идеален.
Още с пристигането си, Харолд бе наредил на двама внушителни с габаритите си служители да извадят ковчега, да го сложат на количка и да го закарат в залата за балсамиране, където се намираше в момента.
— Планът е следният — започна Харолд. Стоеше до ковчега, отпуснал кокалестата си ръка върху гладката му метална повърхност. Под яркото синьо-бяло осветление на флуоресцентните лампи всички реални цветове бяха като избелели и той самият изглеждаше така, сякаш е бил допреди малко в някой от ковчезите на „Вечен покой“.
Джак и Латаша стояха на няколко крачки от масата за балсамиране, която щяха да използват за аутопсията. И двамата бяха облечен в защитни костюми, които Латаша предвидливо бе донесла от офиса на патолозите заедно с ръкавици, пластмасови шлемове за лицето и комплект инструменти. В помещението беше също Бил Бартън, приятен възрастен мъж, когото Харолд бе представил като най-надеждния си служител и Тайрън Вич, як афроамериканец. Двамата бяха изразили готовност да останат и да помагат с каквото могат.
— Сега ще отворим ковчега — продължи Харолд, — и аз ще удостоверя, че вътре лежат тленните останки на починалата Пейшънс Станхоуп. Бил и Тайрън ще свалят дрехите и ще сложат тялото на масата за балсамиране, върху която ще се прави аутопсията. След като завършим, Бил и Тайрън ще облекат тялото отново и ще го върнат в ковчега, така че да го погребем утре сутринта.
— Вие ще останете ли? — попита Джак.
— Не мисля, че е необходимо — отвърна Харолд. — Но аз живея наблизо и Бил и Тайрън могат да ме извикат, ако възникнат въпроси.
— Звучи ми разумно — каза Джак, докато ентусиазирано потриваше облечените си в ръкавици ръце. — Да започваме шоуто!
Харолд взе една ръчка от Бил, пъхна работния й край в една вдлъбнатина в края на металния ковчег, нагласи я и се опита да я завърти. От усилието лицето му се зачерви, но заключващият механизъм така и не се отвори. Харолд направи знак на Тайрън да си сменят местата. Мускулите на тъмнокожия мъж издуваха ръкавите на памучната му работна риза и след внезапно, мъчително изскърцване, капакът започна да се отваря. Миг по-късно се чу късо свистене.
Джак погледна Харолд.
— Това свистене добро ли е, или лошо? — попита той. Надяваше се да не е индикация за газово разлагане.
— Нито добро, нито лошо — каза Харолд. — Доказва само изключителния печат на „Вечен покой“, което не е изненадващо, тъй като това е най-перфектно проектираният продукт. — Той накара Тайрън да отиде в отсрещния край на ковчега, където да повтори процедурата с ръчката.
— Това е — каза Харолд, когато Тайрън свърши. Той пъхна пръстите си под ръба на капака и накара афроамериканеца да стори същото. С общи усилия двамата вдигнаха капака и светлината на флуоресцентните лампи се изля върху Пейшънс Станхоуп.
Вътрешността на ковчега бе драпирана с бял сатен, а самата покойница бе облечена в проста бяла рокля от тафта. В съгласие с декора, лицето и откритите части на ръцете й бяха покрити с бяла, прилична на памук, пухкава плесен. Под плесента кожата изглеждаше мраморносива.
— Без никакво съмнение това е Пейшънс Станхоуп — произнесе благочестиво Харолд.
— Изглежда страхотно — не се сдържа Джак, — както се е издокарала, направо е готова за бала.