Колкото и отчайващи да бяха показанията на колегите му, неговите собствени показания бяха далеч по-обезпокоителни. Дори сам ги намираше за най-досадното и нещастно преживяване в живота си до този момент, особено след като Тони Фасано разтегна заседанието с два дни като своеобразна демонстрация. Рандолф беше предвидил спънките и се беше опитал да го подготви. Беше посъветвал Крейг да се запъва след задаването на въпрос, в случай че възражението се е приело — да мисли известно време за отклоняването на въпроса, преди да отговаря, да избягва да казва неща, за които не е питан и най-важното — да не изглежда високомерен и да не влиза в спор. Беше казал, че не може да даде по-конкретни съвети, тъй като никога преди не е заставал срещу Тони Фасано главно защото Фасано за първи път поемаше дело за лекарска небрежност.
Даването на показания се беше състояло в шикозния офис на Рандолф на „Стейт стрийт“ с великолепен изглед към бостънското пристанище. Първоначално Тони беше умерен, не особено любезен, но не и нападателен. Този човек беше забавен като актьор. Дори беше пуснал няколко пиперливи шеги извън протокола, макар че само съдебният репортер се беше изкикотил. Но скоро актьорът бе заменен от кавгаджията. Когато той започна да нанася удари и да обвинява, излагайки на показ подробности от професионалния и личния живот на Крейг, и без това слабите защитни сили на Крейг бяха разбити. Рандолф възразяваше, когато бе възможно, дори предложи прекъсване на няколко пъти, но Крейг бе достигнал до състояние, в което не чуваше вече нищо. Макар, че бе предупреден да не се страхува, той изпитваше непреодолим ужас и започна да нарушава и игнорира всички съвети и препоръки, които адвокатът му му беше дал. Но най-лошото се беше случило в ранния следобед на втория ден. Макар по време на обяда Рандолф да го беше предупредил да не губи контрол, Крейг бързо скочи в същия капан, предизвикан от нелепите твърдения на Тони.
— Почакайте малко — беше се озъбил Крейг. — Нека ви кажа нещо.
— Заповядайте — отвърна му Тони. — Целият съм слух.
— Направил съм някои грешки в професионалния си живот. Няма лекар, който да не е правил. Но Пейшънс Станхоуп не беше една от тях! Няма начин!
— Нима? — изгледа го надменно онзи. — Какво разбирате под „грешки“?
— Мисля, че ще е по-умно да спрем тук — опита се да ги прекъсне Рандолф.
— Не се нуждая от прекъсване, по дяволите! — извика Крейг. — Искам този задник да се опита поне за миг да разбере какво е да си лекар: да общуваш всеки божи ден с болни хора, а така също с хипохондрици.
— Но нашата цел не е да обучаваме господин Фасано — каза Рандолф. — Няма значение какво вярва той.
— Грешка е, когато направиш нещо глупаво — игнорира Крейг адвоката си и се наведе напред, приближавайки лице към Тони, — например да отрежеш нещо по грешка, когато си изтощен, а те чакат още десет души за преглед, или пък забравиш да назначиш изследване, за което знаеш, че е наложително, защото внезапно е изскочило нещо спешно.
— Или да направиш глупаво домашно посещение, вместо да закараш сериозно болен пациент, който се бори за всяка глътка въздух, в болницата, за да можеш да отидеш навреме на симфоничен концерт?
Вратата на мъжката тоалетна се блъсна с трясък и върна Крейг в настоящето. Той излезе, изми ръцете си и се взря в огледалото. Примига няколко пъти срещу отражението си. Видът му в момента бе определено по-лош, отколкото когато за първи път започна да ходи на фитнес, а не виждаше начин това да се подобри в близко бъдеще, поне докато траеше процесът. Очертаваше се дълга, стресираща седмица, особено като се има предвид нещастното му изпълнение при даването на показания.
Крейг се върна в съдебната зала и седна на мястото си. Съдебните заседатели бяха определени. Съдия Дейвидсън им бе дал предварителните инструкции.
— Готов ли е ищецът? — попита съдията. Той вече беше казал на журито, че процедурите ще започнат с изявлението на адвоката на ищеца.
— Един момент, Ваша чест — надигна се Тони. Той се наведе и размени няколко думи шепнешком с асистентката си, госпожа Релф. Тя кимаше, докато го слушаше, след което му подаде сноп бележки.
Крейг се огледа и се опита да установи зрителен контакт с някои от съдебните заседатели, както го бе посъветвал Рандолф. Имаше един пожарникар в безукорно бяла тениска, с яки мускули; група домакини, очевидно възбудени от цялата тази суетня; пенсионирана учителка с боядисана в синьо коса, типичната средностатистическа баба; дебел водопроводчик в джинси и мръсна тениска бе подпрял крака си в парапета на ложата на съдебните заседатели. До него, в пълен контраст, седеше добре облечен млад мъж с ръждивокафяво раирано сако, от чието малко джобче се подаваше триъгълничето на яркочервена кърпичка. От другата му страна се мъдреше старомодна азиатка, медицинска сестра, отпуснала ръце в скута си. Следваха двама бизнесмени в костюми от полиестер, които очевидно скучаеха и изпитваха раздразнение, че са били привикани да изпълнят гражданския си дълг. Непосредствено зад тях седеше значително по-състоятелен борсов агент.