Хванал двата края на папийонката с ръце, той тъкмо се канеше да поднови опитите си да я върже, когато клетъчният му телефон иззвъня. Лицето му посърна. Погледна часовника си. Беше седем и десет. Симфоничният концерт започваше в осем и половина. Очите му се спряха върху името на човека, който го търсеше. Станхоуп.
— По дяволите! — изруга той, докато отваряше телефона и го приближаваше към ухото си.
— Д-р Бауман! — произнесе култивиран глас. — Обаждам се във връзка с Пейшънс. Зле е. Всъщност, струва ми се, че този път наистина е болна.
— Какъв според вас е проблемът, Джордан? — попита Крейг, докато обръщаше очи към банята. Лиона беше чула телефона и го гледаше. Той произнесе с устни „Станхоуп“ и тя кимна. Знаеше какво означава това и Крейг го разбра по изражението й, което показваше същия страх, какъвто изпитваше и той — че вечерта им е на път да се провали. Ако пристигнеха за концерта прекалено късно, трябваше да изчакат антракта, за да седнат, което на свой ред означаваше да се откажат от вълнението и възбудата от влизането, която и двамата очакваха с нетърпение.
— Не знам — каза Джордан. — Изглежда неестествено слаба. Дори не е в състояние да седне.
— Освен слабостта какви са другите симптоми?
— Мисля, че трябва да се обадим за линейка и да отидем в болницата. Тя е доста разтревожена и започва да ме безпокои.
— Джордан, ако вие се безпокоите, аз също се безпокоя — произнесе Крейг успокоително. — Какви са симптомите й? Имам предвид, че тази сутрин бях у вас и се занимавах с различните й обичайни оплаквания. Да не би сега да е нещо различно? — Пейшънс Станхоуп беше една от онези пет-шест пациенти, които Крейг наричаше „проблемни“, но тя бе най-зле от групата. Всеки лекар имаше такива и ги намираше в най-добрия случай за досадни, а в най-лошия — за вбесяващи. Това бяха пациентите, които упорстваха ден след ден с молби и оплаквания, които в по-голямата си част бяха психосоматични или напълно фантомни и на които рядко би помогнала някаква терапия, включително алтернативна медицина. Крейг бе опитал всичко с тези хора, но без каквато и да е полза. Те бяха напълно депресирани, недоволни, разстроени и времеядци, а сега с Интернет ставаха още по-изобретателни по отношение на мнимите си симптоми и изискваха дълги, напоителни разговори и държане на ръце. В предишната си практика, след като се увереше, че са хипохондрици без никакво съмнение, Крейг би подредил нещата така, че да ги вижда колкото се може по-рядко и то най-вече, за да ги прехвърли към практикуващата сестра или към тесен специалист, най-вече психиатър, ако успееше да ги накара да отидат. Но при сегашното състояние на нещата бе ограничен във възможността си да прибягва до такива хитрости, като се имаше предвид, че „проблемните пациенти“ бяха единствените досадници в новата му практика. Представляващи само три процента от основните му пациенти, както обяви счетоводителят, те поглъщаха повече от петнайсет процента от неговото време. Пейшънс беше най-типичният пример. Беше я преглеждал най-малко веднъж седмично през последните осем месеца предимно вечер или през нощта.
— Този път е много по-различно — каза Джордан. — Изобщо не прилича на оплакванията й от миналата вечер и сутринта.
— Как така? — попита Крейг. — Можете ли да ми кажете нещо специфично? — Искаше да бъде колкото се може по-сигурен за това какво става с Пейшънс, като се насилваше да не забравя, че хипохондриците понякога наистина се разболяват. Проблемът с подобни пациенти беше, че те снижаваха индекса на съмнение. Като в приказката за лъжливото овчарче, което крещяло, че има вълк.
— Болката е на друго място.
— Окей, това е вече начало — каза той и направи знак на Лиона да побърза. Ако настоящият проблем бе това, което предполагаше, искаше да отидат заедно с Лиона да посетят болната вкъщи. — И кое й е различно на болката в момента?
— Тази сутрин бе в ректума и долната част на стомаха.
— Помня — отвърна Крейг. И как би могъл да забрави? Подуване, газове и проблеми с освобождаването на червата, описани в отвратително изтънчени подробности, представляваха обичайните оплаквания. — Къде я боли сега?