— Да, сър — отвърна мъжът.
След това съдия Дейвидсън се обърна към заседателите.
— Инструктирам ви да игнорирате коментара на господин Фасано за Масачузетския трибунал и да имате предвид, че той няма да има никакво значение в отговорността ви като арбитри на фактите. Разбрахте ли ме?
Съдебните заседатели покорно кимнаха.
Съдията насочи погледа си към Тони.
— Неопитността не е извинение за непознаването на закона. Вярвам, че няма да има повече подобни грешки, в обратен случай ще бъда принуден да обявя неправилно протичане на процеса.
— Ще се постарая — отвърна Тони и се върна към подиума. Забави се за момент, за да събере мислите си, след което насочи вниманието си към журито.
— Убеден съм, както вече казах, че вие ще видите истината и ще разберете, че небрежността на д-р Бауман е причинила смъртта на обичаната съпруга на клиента ми. Ще бъдете помолени да прецените разходите за грижите, напътствията, помощта, съветите и общуването, които Пейшънс Станхоуп щеше да даде днес на моя клиент, ако беше жива.
Благодаря ви за вниманието и още веднъж се извинявам пред вас, както направих това пред съдията, за липсата си на опит в тази конкретна област на закона. Ще се обърна към вас отново в заключителните пледоарии. Благодаря.
Като събра бележките си от пюпитъра, Тони се върна обратно при мястото на ищеца и се впусна в тих, но оживен разговор с помощничката си, като размахваше лист хартия, който преди малко бе получил от нея.
С въздишка на облекчение съдията погледна часовника си, преди да се обърне към Рандолф.
— Желае ли защитата да започне пледоарията си сега или след изслушването на главния свидетел на ищеца?
— Настоятелно моля да започна сега, Ваша чест.
— Добре, но първо ще направим обедна почивка — отвърна съдията и замахна с чукчето. — Съдът се оттегля до един и половина. На журито се забранява да обсъжда случая до подновяване на разискването.
— Всички на крака! — подобно на градски глашатай се провикна уредникът, докато съдията ставаше от мястото си.
3.
Бостън, Масачузетс
Понеделник, пети юни 2006 г.
12:05 след обед
Макар че дългата редица посетители вече се изнизваше от галерията на съдебната зала, Алексис Степълтън Бауман не се и помръдна. Наблюдаваше съпруга си, който беше се свил в стола подобно на спъхнат балон веднага след излизането на съдията. Рандолф се бе навел над него и говореше с приглушен тон. Съветникът му, Марк Кавендиш, беше застанал от другата страна на Крейг и прибираше разни разпилени книжа и един лаптоп в отвореното си куфарче. На Алексис й се стори, че Рандолф сякаш се опитва да убеди Крейг в нещо, и се питаше дали е редно да се намеси или е по-добре да изчака. За момента сякаш бе по-уместно да се изчака, така че вниманието й се насочи към ищеца, Джордан Станхоуп. С безизразна физиономия, неангажирано поведение и консервативен, но скъп костюм, той се насочи без думи към подобно облечена млада жена, с която си приличаха като две капки вода.
В качеството си на болничен психолог, Алексис бе присъствала многократно на съдебни процеси, най-често като вещо лице, и знаеше, че подобни дела са притеснителни за всички участващи, особено когато ставаше дума за лекарска небрежност, а днес съпругът й сякаш бе по-уязвим от всякога. Делото срещу Крейг бе кулминацията на едни особено трудни две години, така че от него зависеше много. Отчасти поради професията си, отчасти и поради способността си да остава обективна дори в личния живот, тя беше наясно както със слабите страни на Крейг, така и с качествата му, така че сега със съжаление виждаше, че ако той не успее убедително да отхвърли съмненията в това публично разследване на способностите му като лекар, впоследствие едва ли щеше да успее да нареди живота си, впрочем достатъчно объркан и без това. Той бе преди всичко лекар и за него пациентите бяха най-важното — нещо, което тя бе открила още в самото начало на тяхната връзка и бе приела с уважение и дори възхищение като даденост, защото по собственото й мнение — подплатено със солидния опит на болничен лекар — лекарската професия бе едно от най-трудните, взискателни и неблагодарни занимания на този свят.
Проблемът обаче идваше от това, че дори според самия Рандолф, бе твърде вероятно на първото разглеждане да загубят процеса, независимо че доказателствата за лекарска небрежност си оставаха в най-добрия случай съмнителни. Дълбоко в себе си Алексис беше уверена, че небрежност не е имало и не би могло да има — потвърждаваше го не само разказът на Крейг, но и собственият й опит с него, когато често се случваше заради някой пациент да ги събудят в три часа през нощта. Ситуацията се усложняваше и от психическото разстройство на мъжа й, ненадейно обзет от криза на средната възраст. Не беше чудно обаче, че две така неприятни събития съвпадаха, защото по правило лекарите не идваха в нейната практика — за един лекар поначало е твърде несвойствено да търси медицинска помощ, камо ли помощ от психолог. И за съжаление Крейг беше пример именно за такова лекарско себеотрицание. Още от самото начало тя му предложи да се подложи на терапия, особено като се има предвид как реагираше на показанията на Лиона и на вещите лица на обвинението, но той отказа категорично. По подобен начин почти се скараха седмица по-късно, когато вече не можеше да се скрие, че той става все по-потиснат от ден на ден.