— Значи огласяването на тази история е всъщност част от това, което те потиска?
— Една част, да. Но има и друго. Най-голямото унижение ще е журито да заяви пред света, че практикувам медицина небрежно. Ако това се случи, едва ли ще мога да продължа като лекар. Сякаш и без това не е достатъчно трудно. Сега всеки пациент ми изглежда като бъдещ ищец, всеки медицински случай — бъдещо дело. Това е кошмарно!
— Но е разбираемо.
— Ако не мога да практикувам медицина, закъде съм? Не разбирам от нищо друго. И винаги съм искал да бъда именно лекар.
— Би могъл да се захванеш с научна работа. И без това клиничната медицина винаги е била в конфликт с тези ти интереси.
— Действително, това е идея. Но се страхувам да не изгубя желанието си да се занимавам с медицина изобщо.
— Значи тогава трябва да направиш всичко възможно да спечелим. Рандолф казва, че просто трябва да се стегнеш.
— Господи, до гуша ми дойде вече от този Рандолф! — оплака се Крейг, загледан в далечината. — Не го знам що за човек е. Като гледах изказването на Фасано тази сутрин, започвам да се чудя дали това е най-подходящият адвокат. Ще има да се надлъгват с журито, докато Фасано е вече направо техен човек.
— Щом е така, не може ли да поискаш друг адвокат от страна на застрахователя?
— Не знам, възможно е.
— При все това, въпросът е дали си заслужава?
— Кой знае — замислено рече Крейг, — кой, кой знае…
— Добре тогава, да видим какво ни остава. Нека изслушаме първо пледоарията на Рандолф, а пък сега първо да помислим как да пооправим вида ти.
— Лесно е да се каже. Имаш ли идеи?
— Естествено, само „стегни се“ не става за съвет, но защо не се съсредоточиш върху невинността си? Я се замисли за малко. Ясно е колко сериозно е било състоянието на Пейшънс Станхоуп; направил си всичко, което е по силите ти. Дори си се качил в линейката, за да помогнеш, ако сърцето й спре. Боже, Крейг, съсредоточи се върху това и върху твоята всеотдайност към медицината, и ги предай на околните! Какво повече би могло да се иска от теб? Какво ще кажеш?
Крейг се усмихна неуверено пред ненадейния ентусиазъм на Алексис.
— Чакай, чакай малко. Значи да се съсредоточа върху собствената си невинност и да предам това чувство на журито?
— Чу какво каза Рандолф, а той има голям опит в това и е убеден, че съдебните заседатели усещат нагласата на подсъдимия. Защо не се опиташ да им я предадеш, в никой случай не може да ти навреди.
Крейг въздъхна. Не беше уверен, но нямаше сили да се бори с ентусиазма на Алексис.
— Добре де, добре, ще опитам.
— Така. И още нещо: използвай лекарската си способност за концентрация. Виждала съм те как го правиш многократно. Докато мислиш какъв добър лекар си и как си дал всичко от себе си, за да помогнеш на Пейшънс Станхоуп, не мисли за нищо друго.
Крейг само кимна и сведе очи.
— Не си убеден, така ли?
Той поклати глава. Загледан в ъгловатата, постмодерна сграда на кметството, издигаща се над площада като замък на кръстоносец, той мислеше как нейната унила масивност сякаш въплъщава бюрократичната грамада, която го притиска. Отне му известно усилие да откъсне поглед от нея и да погледне жена си отново.
— Най-лошото в цялата работа е, че се чувствам толкова безпомощен. И тотално зависим от някакъв адвокат, служебно назначен от застрахователя. Всеки друг път съм се измъквал с допълнителни усилия, а сега сякаш колкото повече усилия полагам, толкова повече затъвам.
— Да се съсредоточиш на невинността си също иска усилие. Концентрацията — също. — Алексис си помисли колко парадоксално е, че Крейг сега се оплакваше точно както пациент — от лекар.
Крейг кимна.
— Нямам нищо против да опитам. Значи да вляза в контакт с журито. Но да имаше нещо по-осезаемо, по-видимо за опитване.
— Мислех си и за още нещо.
— Така ли? Какво?
— Дали да не се обадя на брат ми Джак да дойде от Ню Йорк за помощ.
— Да бе, ще помогне, как не — рече Крейг саркастично. — Изобщо няма да дойде. Вие никога не сте били близки, и освен това, никога не е можел да ме понася.
— Разбираемо е да му е трудно да общува с нас и трите ни дъщери, при положение, че е загубил и двете си деца. Сигурно е твърде болезнено за него.
— Възможно е, но това не обяснява неприязънта му към мен.
— Защо говориш така? Казвал ли ти е някога нещо обидно?
Крейг се загледа в Алексис. Сам се бе вкарал в ъгъла и сега не можеше да измисли какво да каже. Действително, Джак Степълтън никога не бе казвал нещо обидно, просто Крейг имаше чувството, че не му допада.
— Жалко, че смяташ така. В действителност той се възхищава от теб и дори изрично ми го е казвал.