— Възражение! — каза Тони. — Себеотрицанието и всеотдайността на д-р Бауман през годините нямат нищо общо с конкретния случай.
— Господин Бингъм? — запита съдията. — Свързани ли са показанията на вашите свидетели с всеотдайността и грижата на лекаря към пациентката Пейшънс Станхоуп?
— Разбира се, Ваша чест.
— Възражението се отхвърля — продължи съдия Дейвидсън — Продължавайте.
— Но преди да се насоча към представянето на нашия случай по същество в това съдебно дирене, бих искал да се отклоня за малко и да кажа две думи за практиката на д-р Бауман, несправедливо окачествена от господин Фасано като „обслужваща“, едва ли не поръчкова.
Погледът на Алексис отново се спря върху журито. Питаше се дали заплетените изречения на Рандолф няма да се окажат непреодолими за заседателите и колцина от тях знаят какво означава „дирене“ и „по същество“. Резултатът не беше обнадеждаващ. Физиономиите на заседателите бяха приели израженията на восъчни фигури.
— Обърнете внимание — заяви Рандолф, размахвайки пръст към журито, сякаш говори на група непослушни деца, — обърнете внимание на обстоятелството, че думата „обслужваща“ в обичайния смисъл изразява оказана помощ или услуга без никакви отрицателни конотации. И действително, именно това е причината тя да се свързва с домашната медицина, която изисква малка начална такса. Ще чуете свидетелски показания от различни лекари, които ще потвърдят, че целта на такава практика е лекарят да прекарва повече време с пациента по време на визитата, така че пациентът да може да се радва на вниманието, което всички ние, обикновените хора, бихме искали да ни се оказва. Ще чуете показния, потвърждаващи, че няма разлика между медицината в такава обслужваща практика и медицината, която всеки лекар изучава в университета. Ще разберете също, че произходът на този тип практика се корени в недостатъците на традиционния метод за обслужване, който принуждава лекаря да приема все повече и повече болни на час, за да покрие разходите си. Нека ви дам някои примери.
По-скоро инстинктивно, отколкото съзнателно Алексис се изправи след смелото настъпление на Рандолф в областта на скучната медицинска икономика. Като се извини, тя се придвижи странично покрай галерията към централния вход. Очите й за момент срещнаха погледа на непознатия, облечен като Тони Фасано. Той седеше точно срещу нея със застинало изражение и втренчен поглед, които й действаха изнервящо, но още следващата секунда образът му напусна съзнанието й. Тя се насочи към вратата, опитвайки се да я отвори колкото е възможно по-тихо, но тежката брава изщрака така, че се чу в цялата зала. Ядосана на несръчността си, тя се измъкна в коридора и закрачи към просторното фоайе с асансьорите. Присядайки на най-близката пейка, Алексис потърси в чантата си за мобилен телефон и го включи.
Наложи се да слезе цял етаж надолу и да излезе на открито, докато телефонът й направи връзка. Денят беше толкова ярък, че тя примижа. За да избегне дима от групата встрастени пушачи, накацали около входа, принуди да се отдалечи, за да остане сама. Закри телефона си с рамене и потърси в указателя му, докато откри името на по-големия си брат. Понеже беше два следобед, реши да позвъни на служебния му номер в Патологическия център в Ню Йорк.
Докато чакаше да вдигнат отсреща, Алексис се опита да си припомни кога за последен път е говорила с Джак. Не можеше да се сети точно, но трябва да бяха минали месеци, може би дори повече от половин година, като се имаше предвид хаосът, настъпил в семейството й. При все това от доста време насам контактите им бяха твърде случайни, което бе жалко, тъй като двамата бяха твърде близки като деца. От петнайсет година насам брат й водеше нелек живот, помрачен от ранната смърт на жена му и двете му дъщери, изгубени в самолетна катастрофа. Пет години по-късно, когато Джак се премести в Ню Йорк сити, Алексис се надяваше, че ще се виждат по-често. Ала надеждите й не се оправдаха, защото всяка визита на Джак се превръщаше в болезнено напомняне за собствената му загуба, особено след раждането на най-голямата й дъщеря — Трейси.
— Колко пъти ти казах да престанеш да ме тормозиш, Солдано! — рече Джак, без дори да си прави труда да я поздрави. Казах ти, че нищо не мога да свърша днес.