— Казва, че е в гърдите. Никога досега не се е оплаквала от болки там.
— Не е съвсем вярно, Джордан. Миналия месец имаше няколко епизода с подобни болки. За което я подложихме на изследване на стреса.
— Прав сте! Бях забравил. Не мога вече да запомня всичките й симптоми.
Както и аз, искаше му се да каже, но си сдържа езика.
— Струва ми се, че трябва да отиде в болницата — повтори Джордан. — Има известни затруднения с дишането и дори с говора. По-рано днес успя да ми каже, че има главоболие и й е лошо на стомаха.
— Гаденето е от постоянния й репертоар — подхвърли Крейг. — Както и главоболието.
— Само че този път повърна. Освен това имала чувството, че се носи из въздуха и се вцепенява.
— Е, това е вече нещо ново!
— Казвам ви, този път е напълно различно.
— Болката вътрешна и тъпа ли е, или е остра и на периоди, като спазъм?
— Не мога да кажа.
— Бихте ли я попитали? Може да се окаже важно.
— Добре, изчакайте на телефона.
Крейг го чу, че оставя слушалката. В този момент Лиона излезе от банята. Беше готова. Той си помисли, че изглежда като излязла от списание и вдигна палци възторжено. Тя се усмихна и попита:
— Какво става?
Той вдигна рамене, като продължаваше да държи клетъчния телефон до ухото си.
— Прилича на нещо, което изисква домашно посещение.
Лиона кимна, след което го погледна въпросително:
— Имаш ли затруднения с вратовръзката?
Той неохотно кимна.
— Да видим какво мога да направя — предложи тя.
Крейг вдигна брадичката си, за да й даде повече простор за действие, докато чакаше Джордан да се върне на линията.
— Казва, че болката е ужасна.
Той кимна. Това вече звучеше съвсем в стила на онази Пейшънс, която познаваше. За това нямаше помощ.
— Болката разпространява ли се към ръката или шията?
— О, боже! Не знам. Да я питам ли?
— Ако обичате.
След няколко ловки маньовъра Лиона прехвърли краищата на вратовръзката през примката и стегна възела, който бе направила. Нагласи го и отстъпи назад.
— Не е лошо, макар че не е красиво да се хваля — обяви тя.
Крейг се огледа в огледалото и трябваше да се съгласи. Беше се справила лесно.
Гласът на Джордан долетя от другия край:
— Казва, че е точно в гърдите. Докторе, възможно ли е да е сърдечна криза?
— Изключено, Джордан. Спомняте ли си, казах ви, че изследването на стреса показа леки изменения, заради което препоръчах още тестове на сърдечния й статус, макар тя да не беше съгласна.
— Наистина си спомням. Но каквито и да са сегашните й оплаквания, убеден съм, че се засилват. Дори изглежда посиняла.
— Добре, ей сега идвам. Само още един въпрос: вземала ли е някой от онези антидепресанти, които й оставих тази сутрин?
— Това важно ли е?
— Би могло да се окаже. Макар да не изглежда като лекарствена реакция, трябва да го имаме предвид. Беше ново лекарство за нея. Затова й казах да не го взема до тази вечер преди да си легне, защото може да получи замайване.
— Представа нямам дали го е взела или не. Има цял куп лекарства, предписани от д-р Коен.
Крейг кимна. Знаеше много добре, че шкафът на Пейшънс прилича на малка аптека. Д-р Етан Коен беше много по-либерален в предписването на лекарствата в сравнение с Крейг и беше първоначалният й лекар. Тъкмо д-р Коен бе този, който бе предложил на Крейг възможността да се присъедини към неговата практика, но напоследък беше партньор на Крейг по-скоро на хартия, отколкото в действителност. Човекът имаше лични здравословни проблеми, които бе изоставил, и които можеха да се превърнат в постоянни. Крейг бе наследил целия му настоящ списък с проблемни пациенти. За радост на Крейг никой от собствените му предишни проблемни пациенти не се бе прехвърлил към новата му практика.
— Слушайте, Джордан — каза той. — Сега тръгвам, но вие се опитайте да намерите малкото шишенце с хапчета, които дадох на съпругата ви тази сутрин, за да ги преброим.
— Ще направя всичко възможно.
Крейг затвори телефона си и погледна към Лиона.
— Явно наистина трябва да направя домашно посещение. Имаш ли нещо против да ме придружиш? Ако се окаже фалшива тревога, можем да отидем директно на концерта и да хванем началото. Не живеят далече от Симфоничната зала.
— Нищо против — каза Лиона жизнерадостно.
Докато намъкваше смокинга си, Крейг тръгна към кабинета си. Взе от най-горната лавица черната си чанта и я отвори. Беше подарък от майка му за завършването на медицинското училище. На времето му се виждаше нещо изключително, защото добре знаеше колко време майка му е трябвало да отделя пари настрана, без баща му да разбере, за да си го позволи. Беше огромна, старомодна лекарска чанта, изработена от черна кожа с месингова закопчалка. В предишната си практика Крейг никога не я беше използвал, тъй като никога не правеше посещения по домовете. Но през изминалата година често му се налагаше да го прави.