— Какво се е случило, по дяволите? — разтревожено попита тя.
Той я успокои, че няма нищо особено и побърза да промени темата като попита за Крейг. Алексис го уведоми, че той е в голямата дневна, без да се впуска в подробности.
Джак си взе един душ и когато се уви в хавлиената кърпа, се погледна в огледалото. След горещата вода натъртените места изглеждаха още по-червени от преди. Това, което не бе забелязал, бе един малък тъмночервен кръвоизлив в окото си. Наведе се по-близо до огледалото и видя няколко миниатюрни подкожни кръвоизлива отстрани на скулата си. Без съмнение цялата тази красота бе дело на Франко. Джак се запита как ли изглежда сега Франко, тъй като ръката му още го болеше от крошето, което му бе забил.
Той побърза да се преоблече и се върна при сестра си.
— Какво ще кажеш за една вечеря? — предложи тя.
— Чудесно! Умирам от глад. Не ми остана време да обядвам.
— Ние хапнахме по една пържола на грил, печени картофи, задушени аспержи и салата. Как ти звучи?
— Като мечта — усмихна се Джак.
Докато разговаряха, Крейг не обели и дума. Седеше на дивана в съвършено същата поза, в която и сутринта, само че без вестник в ръка. Бе облечен в същите дрехи, макар че ризата му вече бе измачкана, а горното копче над разхлабената вратовръзка-разкопчано. Втренчен в екрана на телевизора, напълно неподвижен, той напомняше статуя. В това не би имало нищо чак толкова чудно, ако телевизорът бе включен. На масичката за кафе пред него стоеше полупразна бутилка със скоч и старомодна чаша, която светеше с кехлибарен блясък.
— Какво прави той? — понижи глас Джак.
— На какво ти прилича? — отвърна Алексис. — Депресиран е.
— Как мина останалата част от деня в съда?
— Не бих казала, че беше особено добре. Първият експертен свидетел на ищеца беше д-р Уилям Тардоф, който е шеф на кардиологията в „Нютън Мемориал Хоспитал“.
— И как се прояви?
— За съжаление, говореше много правдоподобно, не подценяваше журито. Обясни им кристално ясно защо първият час, дори първите минути са толкова важни при сърдечна криза. След няколко опита за възражение от страна на Рандолф бе записано за протокола, че според него шансовете за спасение на Пейшънс Станхоуп са били значително намалени заради съмнението на Крейг в диагнозата и отказа му да я закара веднага в болницата.
— Отвратително е, особено, като се има предвид, че изказването идва от шефа на отделението в собствената болница на Крейг.
— Крейг наистина има причина да е отчаян. Всеки лекар трудно понася критиката, но особено тежко е, когато тя е от колега лекар.
— Рандолф успя ли да неутрализира това изказване при кръстосания разпит?
— В известна степен… Макар винаги да изглежда така, сякаш се опитва да наваксва.
— Правилата са такива, че първо ищецът представя случая. После идва ред на защитата.
— Не ми изглежда честно, макар че няма друга алтернатива.
— Само двама свидетели ли имаше днес?
— Не, бяха всичките трима. Преди д-р Тардоф показания даде Дарлийн, която беше въртяна на шиш заради обозначението „проблемни пациенти“, както преди това и Марлене. През обедната почивка Рандолф беше бесен на Крейг, че не му е казал за това, макар да е лесно разбираемо защо не го е направил.
— Все още не ми е ясно как е Крейг е допуснал да се случи подобно нещо в неговата практика.
— Боя се, че това говори за високомерие.
— Не бих бил толкова великодушен. За мен е чиста глупост и за съжаление никак няма да помогне на делото.
— Бях изумена, че позволиха това да се изнесе. Според мен беше направо предрешено. Но знаеш ли кое ме разтревожи най-много?
— Кое? — Джак забеляза, че лицето на Алексис е зачервено.
— Процесът така или иначе ще свърши, но класифицирането на тези пациенти като „проблемни“ е подходящо.
— Как така? — попита Джак. Той забеляза, че червенината върху лицето на сестра му става по-гъста.
— Защото те всички бяха проблемни пациенти. Всъщност думата не е съвсем точна. Бяха хипохондрици от най-лошия възможен тип. Знам, защото Крейг ми го е казвал. Направо му губеха времето. И би трябвало да посещават психиатър или психолог. Пейшънс Станхоуп бе най-зле от всичките. Имаше един период в който се е случвало да вдига Крейг от леглото поне веднъж седмично за домашна визитация. Това се отразяваше на цялото семейство.
— Значи си се дразнила на Пейшънс Станхоуп?
— Разбира се, че съм й се дразнила. Не много след този период Крейг се изнесе от къщи.
Джак се вгледа в лицето на сестра си. Знаеше от времето, когато бяха деца, за склонността й да се вживява прекалено силно и реакцията й към Пейшънс Станхоуп говореше, че тази й черта не е напълно изчезнала.