Погледът на Джак се премести върху наблюдателите и веднага се закова върху Франко. Дори от разстояние се виждаше тъмното петно около окото му.
Противно на здравия разум, Джак се усмихна и махна с ръка. Знаеше, че е глупаво да се подиграва на този мъж, но не можа да се въздържи. Беше проява на готовността му да поема отново рискове, потискана в течение на годините, като незрял опит да се справи с вината от загубата на семейството си. Стори му се, че мъжът е напрегнат, но не можеше да е сигурен. Франко продължи да го гледа навъсено още известно време, но после отмести поглед, когато шефът му дръпна стола си и се насочи към подиума.
Като се смъмри, че съзнателно провокира мъжа, Джак си напомни да мине през магазина и да си купи някакъв лютив спрей. Ако се стигнеше до втора конфронтация, нямаше намерение да се бие пак. Разликата в габаритите им не беше в негова полза.
Най-сетне откри Алексис. Сестра му седеше на първия ред, близо до ложата на съдебните заседатели. Близо до нея се виждаше празна седалка. В този момент и тя го забеляза и му махна да отиде при нея. Той се промъкна между редиците.
— Някакъв успех? — прошепна Алексис.
— Известен напредък има, но не зависи от мен. Тук какво става?
— Боя се, че ситуацията не се е променила. Започна бавно, съдията трябваше да се оправя с някакви мистериозни юридически глупости. Първият свидетел беше д-р Ноел Евърет.
— Не би могло да се очаква, че е минало добре.
— Не беше. Създаде впечатление за себе си като за изключително подготвен, сериозен и чувствителен професионалист. Не ми е приятно да го кажа, но Тони се справи чудесно. Начинът, по който я разпитваше и начинът, по който тя отговаряше, привлякоха вниманието на съдебните заседатели. Хората кимаха почти през цялото време одобрително, което не е добър знак. Показанията й бяха същите, както на д-р Тардоф, но според мен много по-ефектни. Тя се представи като лекаря, който всеки би желал да има.
— Рандолф как се справи на кръстосания разпит?
— Не толкова добре, както с д-р Тардоф, но като се имат предвид словоизлиянията на д-р Евърет, не можеше и да се очаква друго. Имах чувството, че направо му се иска да стане и да я свали от подиума.
— Това може да е била най-добрата стратегия — каза Джак. — Повдигна ли се въпросът за обслужващата медицина?
— О, да. Рандолф се опита да възрази, но съдия Дейвидсън позволи да мине.
— А стана ли дума за цианозата?
— Не. Защо питаш?
— Продължава да ме тормози. Това ще е едно от първите неща, за които ще внимавам, докато правя аутопсията.
Едно шесто чувство го накара да се обърне и да погледне през залата към Франко. Мъжът отново изобрази на лицето си нещо средно между гримаса и жестока усмивка. Личеше си обаче, че лявата му буза е толкова зачервена, колкото и бузата на Джак. Е, поне бяха квит.
Той се намести по-удобно на дъбовата пейка и насочи вниманието си към ставащото в момента. Тони беше на подиума, а д-р Херман Браун седеше в свидетелската ложа. Насреща съдебната машинописка тракаше по малка машина, записвайки дословно всяка дума за протокола. Тони караше свидетеля да удостовери внушителните си академични и клинични дипломи и титли, и това се точеше вече петнайсет минути. В качеството си на шеф на кардиологията в „Бостън Мемориал Хоспитал“, той беше и декан на Факултета по кардиология в Харвард Медикъл Скул.
Рандолф бе предложил вместо изреждането на всички тези квалификации, свидетелят да бъде обявен за експерт, за да се спести време на съда, но Тони настояваше. По всичко личеше, че се опитва да впечатли журито и тактиката му даваше резултат. Ставаше ясно, че трудно ще се намери по-квалифициран свидетел в областта на кардиологията. Външността на мъжа, както и поведението му допринасяха още повече за имиджа му. Около него витаеше аура на бостънски брамин, приличаше по нещо и на Рандолф, но без неговото високомерие. Вместо хладно и дистанцирано, той се държеше сърдечно и вежливо. Костюмът му беше елегантен, но не прекалено модерен. Беше с папийонка в ярки шарки. Прояви дори намек за самоирония, когато с неохота трябваше да потвърди всичките си награди и постижения.
— Защо този олимпиец в медицината свидетелства в полза на ищеца в процес за лекарска небрежност? — прошепна Джак на Алексис, макар това да бе по-скоро реторичен въпрос и той да не очакваше отговор. Започна да се пита дали причината не бе свързана с неочаквания коментар на Ноел Евърет за обслужващата медицина, когато тя бе казала: „Някои от по-старомодните лекари се дразнят на лекарите, практикуващи обслужваща медицина.“ Може би д-р Браун беше един от тях, защото смисълът на обслужващата медицина се противопоставяше на новия професионализъм, който учените се опитваха да възприемат, а д-р Херман Браун, повече от всеки друг на процеса, представляваше именно съсловието на академиците.