Доволен, че се налага да отмести очи от Франко, Джак извърна лице към сестра си.
— Може би „учуди ме“ е по-правилната дума. Не искам да бъда циничен, но това не ми се връзва. Нарцистичните личности дават ли си сметка, че са такива?
— Обикновено не, освен ако не са на терапия или нещо ги е подтикнало. Разбира се, в момента имам предвид човек с реално дисфункционално личностно разстройство, а не просто личностна черта, в която графа попадат повечето лекари.
Джак прехапа език, не му се искаше да влиза в спор с Алексис към коя група спада Крейг. Вместо това промени темата:
— Този вид проникновение, или не знам още как го наричате вие, психолозите, временен отговор на стреса ли е или реална промяна на самопознанието?
— Времето ще покаже — отвърна тя. — Но аз поне се надявам. Може да се окаже нещо много позитивно. Реално погледнато Крейг е жертва на системата, която го е тласкала към състезателност и стремеж към самоизтъкване и единственият начин да разбере кога наистина превъзхожда останалите е бил моментът на получаване на похвала от неговите преподаватели, като например д-р Браун. Както той сам призна, направо се е пристрастил към този вид одобрение. После, когато е завършил следването си, е бил като наркоман, лишен внезапно от дрогата на избор, докато в същото време се е чувствал разочарован от медицината, която е бил принуден да упражнява.
— Мисля, че това се случва с много лекари. Те се нуждаят от похвали.
— Но на теб не ти се е случило. Как така?
— Имаше го и при мен в някаква степен по времето, когато работех като офталмолог. Рандолф накара д-р Браун да признае, че състезателният елемент е заложен в структурата на обучението по медицина. Но когато аз бях студент, не съм бил толкова вманиачен, колкото Крейг. Имал съм и други интереси освен медицината.
В този момент Джак усети, че клетъчният му телефон вибрира и се опита бързо да го извади от джоба си. По неизвестна за него причина телефонът винаги го стряскаше.
— Тревожи ли те нещо? — попита Алексис, забелязвайки френетичните му движения.
— Проклетият телефон! — изруга той, когато най-сетне успя да го измъкне. Погледна екранчето. Кодът беше 617, което означаваше, че го търсят от Бостън. След това се сети кой е номерът. Беше погребалният дом.
— Ей сега се връщам — прошепна Джак, изправи се и мина приведен между редиците. Забеляза с периферното си зрение, че Франко го гледа втренчено, но не си направи труда да отвръща на погледа му. Вместо това побърза да излезе от съдебната зала и натисна бутона за връзка.
За съжаление в този момент отсреща изключиха. Той бързо взе асансьора за първия етаж и след като излезе, набра номера. Миг по-късно чу ясния глас на Харолд от другата страна на линията.
— Имам добри новини — уведоми го мъжът. — Документите са готови, разрешителното е подпечатано, всичко е уредено.
— Страхотно! — не се сдържа Джак. — Кога започваме. Днес следобед?
— Не! Това ще е направо чудо. Ще започнем утре, преди обяд. Това е най-доброто, което можах да направя. И катафалката, и багерът днес са заети.
Разочарован, Джак поблагодари на директора и затвори. Остана така няколко минути, колебаейки се дали да позвъни на Лори, за да я уведоми за деня на предстоящата аутопсия. Макар да знаеше, че моментът е подходящ, не беше особено ентусиазиран, тъй като предполагаше каква ще е реакцията й. Хрумна му по-малодушна идея. Вместо да й звъни на стационарния телефон, можеше да й остави съобщение на клетъчния, тъй като тя рядко го поглеждаше през деня. Така щеше да избегне непосредствения й въпрос и да й даде възможност да свикне с новината, преди да й се обади през нощта. Когато връзката се осъществи, той изпита облекчение, че е попаднал на гласовата поща.
След като свърши тази не особено приятна задача, той се върна на мястото си в съдебната зала и седна до Алексис. Джордан Станхоуп седеше в ложата на свидетелите, Тони беше на подиума, но никой не говореше. Тони ровеше из документите си.
— Какво пропуснах? — наведе се Джак към Алексис.
— Нищо. Джордан току-що се закле и всеки момент ще започне да дава показания.
— Аутопсията ще е утре преди обяд. Трупът ще бъде ексхумиран сутринта.
— Това е добре — кимна Алексис, но реакцията й не беше онова, което Джак очакваше.
— Не ми звучиш особено ентусиазирано.
— И как бих могла? Както Крейг каза на обяд: утре може да е твърде късно.
Джак сви рамене. Правеше всичко, каквото можеше.
— Знам, че ви е трудно — извика Тони с патетичен глас, така че всички в залата да могат да го чуят. — Ще се опитам да съм кратък и да го направя колкото е възможно по-безболезнено, но журито трябва да чуе показанията ви.