Джак отново се наведе към Алексис:
— Ще те попитам нещо, но бъди искрена. Ще имаш ли нещо против да се измъкна? Иска ми се да поиграя малко баскетбол. Но ако искаш да остана, ще го направя. Имам чувството, че най-лошото отмина. Както е тръгнало, най-многото, което може да стане, е тази жена да се изложи още повече.
— Моля те — погледна го сестра му. Отивай да тренираш! Оценявам, че си тук, но сега наистина се чувствам по-добре. Иди и се забавлявай. Съдията всеки момент ще закрие заседанието. Винаги го прави около четири.
— Сигурна ли си, че си добре? — попита я Джак.
— Напълно. Ще вечерям рано с децата, но ще ти оставя нещичко да се подкрепиш, когато се върнеш. Потренирай, но се пази. Крейг всеки път се връща с контузии. Взе ли си ключа?
— Тук е — усмихна се Джак и я прегърна бързо.
Той стана, и като се извиняваше на хората, покрай които минаваше, бързо се добра до вратата. Преди да излезе, хвърли поглед към стола на Фасано и се изненада. Адвокатът не беше на обичайното си място. Очите на Джак се преместиха към ложата на наблюдателите, търсейки познатия силует. Франко също го нямаше.
Джак се измъкна от залата. Това, че Франко не беше вътре, го накара да спре. Мина му мисълта какво ли ще стане, ако се сблъска с мъжа на някакво място без големи възможности за измъкване, като например подземния паркинг. Въпреки че само преди няколко години нямаше да му мисли чак толкова, предстоящата му женитба го накара да се разколебае. Вече се налагаше да се съобразява с човека до себе си, да бъде внимателен, което означаваше подготвен. Идеята да се снабди с лютив спрей, хрумнала му неотдавна, се беше провалила. Той реши да промени това.
Триетажният коридор с асансьорите гъмжеше от народ. Вратите на едната от четирите съдебни зали стояха отворени и бълваха хора. Процесът беше свършил. Някои от излизащите бърбореха, други бързаха към асансьорите, опитвайки се да преценят кой от осемте асансьора ще пристигне пръв.
Джак се присъедини към групата и се огледа предпазливо, като се питаше дали няма да се натъкне на Франко. Той се съмняваше, че има някакъв проблем в сградата на съда. По-скоро се касаеше за нещо навън.
На проверовъчния пункт на входа той спря да попита униформения гард дали знае наблизо някакъв железарски магазин. Онзи му отвърна, че имало такъв на „Чарлз стрийт“, за която Джак знаеше, че е главната улица на съседния Бийкън Хил.
Гардът го увери, че лесно ще я намери, особено ако пресече парка, което означаваше, че това е улицата, където Джак обикновено паркираше взетата си под наем кола. Въоръжен с тази информация и съвета, че трябва да се движи на запад и да мине през лабиринта на Бийкън Хил, той напусна сградата.
Отново се огледа за Франко, но не го забеляза никъде, което го накара да се ухили на параноята си. Заобиколи сградата. Улиците бяха тесни и с много извивки, към което беше привикнал в Ню Йорк. Скоро се намери на „Дърни стрийт“, която по мистериозен начин се превръщаше в „Мъртъл“. Сградите в по-голямата си част бяха скромни, тесни четириетажни тухлени къщи. За своя изненада внезапно се изравни с приятна детска площадка, пълна с хлапета и млади майки.
Тъй като нататък улицата ставаше все по-стръмна, Джак осъзна, че Бийкън Хил е не просто име, а истински хълм. Къщите започнаха да стават по-големи и по-елегантни, макар и да не изпъкваха. Отляво мина покрай един огрян от слънцето площад със здрава ограда от ковано желязо, избиваща се около редица стогодишни брястове и пътека, потънала в зелена трева. Няколко пресечки по-нататък — и той вече беше на „Чарлз стрийт“.
В сравнение със страничните улички, по които бе дошъл, „Чарлз стрийт“ приличаше на голям булевард. От двете страни се виждаха малки магазинчета. Скоро Джак намери този, който му трябваше. Далеч от съдебната зала и процеса срещу Крейг, заплахите на Франко изглеждаха малко вероятни. Но вече бе стигнал твърде далече, така че си купи лют спрей от любезния собственик с квадратна челюст, отказа предложената му торбичка и пъхна флакона в десния джоб на сакото си. Въоръжен с новата си придобивка, той измина останалия път по „Чарлз стрийт“ до кметството и отиде за колата си.
Докато се намираше в мъждиво осветения, влажен подземен гараж, той усети задоволство, че спрея е в него. Но щом седна зад волана и спря на изхода, за да плати, отново се изсмя на параноята си. Сега, като се замислеше, не би трябвало да рита онзи мъж на алеята пред къщата на Станхоуп, макар да не можеше да се отърве от мисълта, че ако не го беше направил, ситуацията бързо можеше да излезе от контрол, особено при липсата на всякакви спирачки от страна на Франко и склонността му към буйстване.