— Не си по-добър — заявих безучастно.
— Значи все още мислиш за вчера… — поклати глава той.
И двамата се чувствахме потиснати след безуспешния разговор с Лиза Бранд. Някои свидетели се разприказваха само като ги погледнеш, а от други като нея не можеше да изкопчиш и дума дори да ги притискаш.
— Да, мисля за вчера — кимнах в знак на съгласие.
Сампсън, който до този момент стоеше прав, приседна до мен на тротоара.
— Алекс, трябва да престанеш да се тревожиш за всичко — въздъхна той. — Мислех, че нещата при теб вървят добре. Поне напоследък.
— Така е — съгласих се. — Работата ми харесва. Дори повече, отколкото си предполагах.
— Тогава какъв е проблемът? Това, че твърде хубаво не е на хубаво, ли? Какво те яде, човече?
На този въпрос имах един дълъг и един къс отговор. Предпочетох втория.
— Мария.
Той знаеше какво искам да кажа и отрони замислено:
— Вчерашният ден ти напомни за нея, нали?
— Да. Странно е, но така се получи — признах. — Спомняш ли си времето, когато беше убита? Тогава също имаше няколко изнасилвания.
Сампсън присви очи:
— Да, наистина така беше…
Потрих зачервените кокалчета на ръцете си:
— Както и да е, ето какво имах предвид. Напоследък за мен нещата са като скачени съдове. Всичко, което си мисля, ми напомня за Мария, а всичко, което правя — за нейното убийство. Сякаш съм герой от някаква пиеса на абсурда.
Сампсън търпеливо ме изчака да млъкна. Той обикновено знаеше кога да сподели мнението си и кога да си затрае. В момента нямаше какво да ми каже. Двамата се изправихме и поехме по тротоара.
— Какво си чул за убиеца на Мария? Има ли нещо ново? — попитах го. — Или Джамети просто си е играл с нас?
— Алекс, защо не се опиташ да продължиш живота си, без да се обръщаш назад?
— Джон, ако можех, вече щях да съм го направил. Разбра ли? Вероятно за мен това е единственият начин.
Вървяхме дълго замислени. Забил поглед в обувките си, накрая той заговори неохотно:
— Ако открия нещо за убиеца й, ти ще бъдеш първият, който ще узнае.
57.
Когато стана на петнадесет години, Майкъл Съливан престана да търпи издевателства от страна на когото и да било. Всички в семейството знаеха, че дядо му Джеймс има пистолет, който крие в долното чекмедже на скрина в спалнята си. Един следобед през юни, когато училището му дойде до гуша, Съливан се вмъкна в стаята на дядо си и открадна пистолета.
През остатъка от деня се мота из квартала с оръжието, затъкнато в колана на панталоните му, скрито под широката риза. Нямаше желание да го показва, но много му харесваше да е у него. Този пистолет завинаги промени живота му и от кораво хлапе го превърна в непобедим мъж.
Съливан се шля по улиците до осем вечерта, сетне пое по Куентин Роуд към месарския магазин на баща си. Пристигна точно когато баща му се канеше да затворя.
Песен на Елтън Джон огласяше улицата. Майкъл я бе надул нарочно на касетофона в колата си, защото неговият старец ненавиждаше това парче. А той искаше да го застреля на фона на най-омразната му мелодия.
Вратата на месарницата бе отворена и когато влезе вътре с плавна стъпка, баща му дори не вдигна глава, сигурно го беше видял през витрината.
Край вратата се мъдреше обичайната метална стойка с броевете на „Ирландско ехо“. Всичко си беше на проклетото място, чисто и спретнато. И в същото време — пълна мръсотия.
— К’во искаш? — изръмжа баща му.
Метлата, която държеше, имаше острие, с което да остъргва мазнината от пода. Тъпа и отвратителна работа, която Съливан мразеше.
— Какво ще кажеш да си поговорим — попита синът.
— Майната ти. Зает съм да изкарвам прехраната.
— О! Така ли? Като стържеш пода? — Ръката му се стрелна мълниеносно.
Това бе първият път, когато удари баща си. Направи го с пистолета, по слепоочието. После го цапардоса отново по носа. Огромният мъж изпъшка и се строполи върху дървените стърготини и мазните парчета месо на пода.
— Знаеш колко лошо мога да те нараня, нали? — наведе се Майкъл над него. — Помниш ли това изречение, Кевин? Аз — да. Докато съм жив, няма да го забравя.
— Не ме наричай Кевин, никаквецо.
Синът го удари още веднъж с дръжката на пистолета. После го срита в слабините и той простена от болка.
Майкъл огледа магазина с презрение. Изрита стойката с бутилките сода „Макнамара“ просто защото му се искаше да ритне нещо. Опря пистолета в челото на стареца си и дръпна предпазителя.
— Моля те — простена баща му, а очите му се разшириха от шок и ужас. Сякаш току-що бе осъзнал какво представлява синът му. — Не, не го прави. Недей, Майкъл!