Кръщавката в Блумсбъри

Чарлс Дикенс Кръщавката в Блумсбъри

Мистър Никодимъс Дъмпс, или Дългия Дъмпс, както го наричаха неговите познати, беше петдесетгодишен ерген, висок шест фута, с мрачен и мъртвешки вид и с чудноват и зъл нрав. Беше щастлив единствено когато се чувствуваше зле, и винаги се чувствуваше зле, когато имаше всички причини да е щастлив. Едничката му радост на този свят беше да прави хората около себе си нещастни — в такива случаи можеше със сигурност да се каже, че е доволен от живота. Той беше наказан със служба в банката, която му носеше петстотин лири годишно, и живееше в мебелиран апартамент на първия етаж в Пентънвил — беше го наел, защото от него се разкриваше мрачна гледка към съседното гробище. Знаеше наизуст всички надгробни плочи, а погребалните служби предизвикваха у него най-дълбоко състрадание. Неговите познати казваха, че по характер е кисел, а той твърдеше, че е нервен; те го мислеха за късметлия, а той ги уверяваше, че е „най-нещастният човек на света“. Но колкото и да беше нелюбезен, колкото и за окаян да се пишеше, и той си имаше своите увлечения. Прекланяше се пред паметта на Хойл (Хойл — Едмънд Хойл (1672–1769), автор на съчинения за вист и други хазартни игри), понеже самият той беше отличен играч на вист с непроницаемо лице и с удоволствие злорадствуваше над нервните си невъздържани противници. Обожаваше цар Ирод, задето е избил младенците, а ако имаше нещо на света, което най не можеше да понася, това бяха децата. Макар да беше трудно да се каже, че той е способен да мрази нещо определено, тъй като ненавиждаше всичко наред, все пак може би беше най-зле настроен спрямо файтоните, старите жени, вратите, които не се затварят добре, любителите на музиката и кондукторите на омнибуси. Членуваше в Общество за борба с порока заради удоволствието да пречи и на най-безобидните развлечения; освен това щедро подпомагаше издръжката на двама пътуващи методистки проповедници с милата надежда, че ако благодарение иа известни обстоятелства някои хора са щастливи на този свят, то страхът им от отвъдния може би ги прави нещастни.

Мистър Дъмпс имаше племенник, който беше женен от една година и който се явяваше нещо като негов любимец, тъй като му беше изключително удобен да упражнява върху него възможностите си да трови живота на хората. Мистър Чарлс Китърбел беше дребен и кокалест мъж, с доста едра глава и широко добродушно лице. Приличаше на съсухрен великан с отчасти запазена глава и лице и понеже беше кривоглед, когато разговаряше с някого, неговият събеседник нямаше представа накъде точно гледа. Можеше да изглежда, че е вперил очи в стената, а в същност да съзерцава точно вас. Накратко — човек нямаше как да хване погледа му, но това не е болест, дето се прихваща, за което би трябвало да сме благодарни на провидението. В допълнение към това описание може да се каже, че мистър Чарлс Китърбел беше едно от най-доверчивите и най-прозаичните човечета, притежавали съпруга и къща на Грейт Ръсел Стрийт, Бедфърд Скуеър. (Чичо Дъмпс винаги изпускаше изисканото „Бедфърд Скуеър“ и на негово място поставяше ужасното наименование „Тотнъм Корт Роуд“.)

— Но, чичо, вие на всяка цена трябва… вие просто трябва да ни обещаете, че ще станете кръстник — каза мистър Китърбел една сутрин по време на разговор със своя уважаван роднина.

— Не мога, не, наистина не мога — отвърна Дъмпс.

— Но защо да не можете? Джемайма ще го приеме като обида. Това никак няма да ви затрудни.

— Колкото до затруднението — отвърна най-нещастният човек на света, — аз нямам нищо против, но нервите ми са в такова състояние, че не бих могъл да издържа тази церемония. Сам знаеш, че не обичам да излизам от къщи… За бога, Чарлс, престани да си играеш с този стол така, защото ще полудея.

Мистър Китърбел, забравил за нервите на чичо си, от десет минути описваше кръгове, както беше седнал на стола, забил единия му крак на пода, а останалите оставил да стърчат във въздуха и здраво опрял ръка на бюрото.

— Извинете, чичо — каза Китърбел засрамен, като изведнъж се пусна от бюрото, при което трите вдигнати крака на стола се стовариха обратно върху пода с такава сила, че едва не втънаха.

— Хайде, моля ви, не отказвайте. Ако е момче, нали знаете, са нужни двама кръстници.

— Ако е момче! — каза Дъмпс. — Ама защо не кажеш направо дали е момче, или не?

— Щеше да ми е особено драго да ви кажа, но не мога да твърдя, че е момиче или пък момче, когато детето още не се е родило.

— Още не се е родило! — повтори Дъмпс и лъч надежда озари мрачната му физиономия. — Е, в края на краищата може да се окаже, че е момиче и тогава няма да имате нужда от мен, а ако е момче, може и да умре, преди да го кръстите.