Синьор Роберто изучаваше младия мъж пред себе си. Беше среден на ръст, но як; селянин, но не бандит, въпреки че така смешно се осмеляваше да се нарече италианец. Роберто сви рамене.
— Вече дадох апартамента на друго семейство на по-висок наем — каза той. Не мога да ги разочаровам заради вашата приятелка.
Вито Корлеоне кимна с любезно разбиране.
— Колко повече на месец? — попита той.
— Пет долара — отговори господин Роберто. Това беше лъжа. Железничарският апартамент с четири тъмни стаи беше нает от вдовицата за дванайсет долара месечно и той не би могъл да вземе от новите квартиранти повече.
Вито Корлеоне извади пачка банкноти и отброи три десет-доларови банкноти:
— Ето увеличението за шест месеца в предплата. Не е необходимо да говорите за това с нея, тя е горда жена. Обадете ми се след шест месеца. Но разбира се, ще й позволите да задържи кучето си.
— Как не! — възкликна господин Роберто. — И кой, по дяволите, сте вие, та да ми заповядвате! Дръжте се както трябва или ще получите един ритник по сицилианския си задник.
Вито Корлеоне вдигна учудено ръце:
— Аз ви моля само за услуга и това е всичко. Човек никога не знае кога ще има нужда от приятели, нали така? Ето, вземете тези пари като израз на добрата ми воля и сам решете. Не бих посмял да ви се меся. — Той мушна парите в ръката на господин Роберто. — Направете ми тази малка услуга, вземете парите и обмислете нещата отново. Ако утре сутринта искате да ми върнете парите, не се стеснявайте. Ако искате да изгоните жената от вашата къща, то как бих могъл аз да ви попреча? Това е ваша собственост в края на краищата. Не искате кучето да остане там, напълно ви разбирам. Аз също не обичам животните. — Той потупа господин Роберто по рамото. — Направете ми тази услуга, а? Аз няма да забравя. Попитайте приятелите си във вашия квартал за мен и те ще ви кажат, че съм човек, който знае да показва благодарността си.
Но господин Роберто беше започнал вече да разбира. Същата вечер той разпита за Вито Корлеоне. И не дочака следващата сутрин, Почука на вратата на Корлеонови още същата вечер, извинявайки се за късния час, и прие чаша вино от синьора Корлеоне. Той увери Вито Корлеоне, че всичко това е било едно ужасно недоразумение, че синьора Коломбо може да остане в апартамента и да задържи кучето си. Кои са тези жалки квартиранти, че да се оплакват от лаенето на това бедно животно, когато плащаха такъв нисък наем? Накрая той хвърли на масата трийсетте долара, които Вито Корлеоне му беше дал, и с искрен глас каза:
— Доброто ти сърце, желанието ти да помогнеш на тази бедна вдовица, ме накараха да се засрамя и искам да покажа, че и аз съм християнин. Наемът й ще остане същият, какъвто беше.
Всички участници в комедията изиграха ролите си добре. Вито наливаше вино, поръчваше сладкиши, стискаше ръката на господин Роберто и хвалеше доброто му сърце. Господин Роберто въздъхна и каза, че запознаването му с човек като Вито Корлеоне е върнало вярата му в човека. Едва се разделиха накрая. Господин Роберто, примрял от страх, че се е отървал, взе градския автобус до дома си в Бронкс и си легна. Той не се появи в квартала цели три дни.
Сега Вито Корлеоне беше „уважаван човек“ в квартала. За него се говореше, че бил член на мафията в Сицилия. Един ден един човек, който имаше мебелирана стая, в която се играеха карти, дойде при него и доброволно започна да му плаща по двайсет долара седмично за неговото „приятелство“. Вито трябваше само да посещава това място един-два пъти седмично, за да разберат играчите, че са под неговото покровителство.
Собственици на магазини, които имаха неприятности с младежи-хулигани, го молеха да се застъпи за тях. Той се застъпваше и те му се отблагодаряваха както трябва. Много скоро той получаваше огромния доход — за това време и този квартал — от сто долара седмично. Тъй като Клеменза и Тесио му бяха приятели и негови помощници, на всекиго от тях той трябваше да дава част от парите, но правеше това, без да го бяха молили. Най-после Вито реши да се включи в бизнеса, свързан с вноса на зехтин, с неговия приятел от детинските години Генко Абандандо. Генко щеше да се оправя с всичко — вноса на зехтин от Италия, закупуването му на необходимата цена и съхраняването му в склада на баща му. Генко имаше опит в тези неща. Клеменза и Тесио щяха да бъдат търговските посредници. Те щяха да ходят из всички бакалски магазини в Манхатън, в Бруклин, после в Бронкс, за да убеждават собствениците на магазини да продават зехтина на „Генко Пура“. (C типичната си скромност Вито Корлеоне отказа да нарече тяхната марка зехтин на своето име.) Вито, разбира се, щеше да бъде шеф на фирмата, тъй като по-голямата част от капитала даваше той. Също така щяха да го викат при специални случаи, когато собствениците на магазините не приемаха уговорките на Клеменза и Тесио. Тогава Вито Корлеоне щеше да използува своите страхотни способности да убеждава.