През следващите няколко години Вито Корлеоне живееше напълно задоволителния живот на дребен бизнесмен, изцяло отдаден на изграждането на своето търговско предприятие в една динамична и разширяваща се икономическа система. Той беше всеотдаен баща и съпруг, но толкова зает, че можеше да отделя съвсем малка част от времето си на своето семейство. И когато зехтинът на „Генко Пура“ се прочу така, че стана най-търсеното дървено масло в Америка, неговата организация се размножи. Като всеки добър бизнесмен, той скоро разбра ползата от подбиването на цените на своите съперници, лишавайки ги от възможности за пласмент, като убеждаваше собствениците на магазини да продават по-малко от техните марки зехтин. Като всеки добър бизнесмен, той се стремеше към спечелването на монопол, като принуждаваше своите съперници да напускат тази сфера или да се сливат с него. И тъй като беше започнал сравнително слабо икономически, и тъй като не вярваше в рекламата, разчитайки само на устното убеждение, и тъй като, ако трябва да се каже истината, неговият зехтин не беше по-добър от този на неговите съперници, той не можеше да използува обикновените средства за потискане на законните бизнесмени. Трябваше да разчита на силата на своята личност и репутацията си на „уважаван човек.“
Още като млад Вито Корлеоне стана известен като „човек на разума“. Той никога не заплашваше. Винаги използуваше логика, която се оказваше неопровержима. Винаги се грижеше за това другият да си получи своя дял от печалбата. Никой не губеше. Това, разбира се, той вършеше по съвсем определен начин. Като много гениален бизнесмен, той разбра, че свободната конкуренция води до разоряване, а монополът е ефикасен. И просто се зае да си спечели този ефикасен монопол. Имаше някои търговци на едро на зехтин в Бруклин, хора с буен темперамент, които не се поддаваха на неговите убеждения, които отказваха да разберат и да признаят възгледите на Вито Корлеоне, дори след като той им беше обяснил всичко с най-голямо търпение и подробности. Накрая Вито Корлеоне вдигна отчаяно ръце и изпрати Тесио в Бруклин да организира щаб и да разреши проблема. Бяха изгорени складове, камиони, натоварени с маслиненозелен зехтин, се обръщаха и на калдъръмени крайморски улици и се образуваха езера. Един невнимателен високомерен човек от Милано, с по-голяма вяра в полицията от тази на някой светец в Христос, отиде направо при властите и се оплака от своите сънародници, нарушавайки десетвековния закон на омерта. Но преди нещата да получат някакво развитие, търговецът на едро изчезна завинаги, оставяйки след себе си, съвсем сами, своята предана съпруга и трите си деца, които, слава богу, бяха вече пораснали и можеха да поемат бизнеса на баща си и да се споразумеят с компанията „Генко Пура“.
Но великите хора не се раждат велики, те стават велики и така беше и с Вито Корлеоне. Когато настъпи сухият режим и забраниха продажбата на алкохол. Вито Корлеоне направи последната крачка от един съвсем обикновен, малко безмилостен бизнесмен към великия дон в света на незаконния бизнес. Това не стана за един ден, не стана за една година, но към края на сухия режим и началото на Голямата депресия Вито Корлеоне беше станал Кръстника, великия дон, дон Корлеоне.
Всичко започна доста непредвидено. По това време зехтиновата компания „Генко Пура“ имаше транспорт от шест камиона. Чрез Клеменза, към Вито Корлеоне се обърна една група италиански контрабандисти на алкохол, които тайно изнасяха алкохол и уиски от Канада и го внасяха в Щатите. Те имаха нужда от камиони и доставчици, който да разпространяват тяхната стока в Ню Йорк. Нуждаеха се от сигурни и дискретни доставчици, които да притежават известна решителност и сила. Бяха готови да плащат на Вито Корлеоне за камионите и хората му. Възнаграждението беше толкова голямо, че Вито Корлеоне решително изостави своя бизнес със зехтина, за да използува камионите, почти изключително за услугите на контрабандистите на алкохол. И го направи, независимо от факта, че тези джентълмени бяха придружили предложението с мека заплаха. Но още тогава Вито Корлеоне беше достатъчно зрял, за да не се обижда от заплахи или да се ядосва и откаже по такава причина едно изгодно предложение. Той прецени заплахата, откри, че й липсва убедителност и развали мнението си за своите партньори, че са били толкова глупави и са използували заплаха там, където не е било необходимо. Това беше полезна информация, над която трябваше да се помисли, когато му дойдеше времето.