Дон Корлеоне кротко каза:
— Почакайте, ще ви донеса парите. — После отиде в градината и каза на Сони: — Слушай, има няколко души, които работят по пещта, не разбирам какво искат. Влез вътре и се погрижи за тях. — Това не беше просто шега; той имаше намерение да направи сина си свой пръв помощник. Това беше едно от изпитанията, които един ръководител на бизнеса трябваше да премине.
Решението на Сони не задоволи баща му. То беше прекалено прямо и му липсваше много от сицилианската деликатност. Сони беше човек на сопата, не на рапирата. Защото веднага щом чу искането на шефа им, Сони заплаши тримата мъже с оръжието си и накара телохранителите да ги бият с пръчки по петите. После им нареди да сглобят отново пещта и да почистят мазето. Претърси ги и откри, че в същност са наети от ремонтна фирма със седалище в окръга Съфълк. Научи името на човека, който притежаваше фирмата. После ги изпрати и тримата до камиона им. „Да не сте посмели да се мернете пак в Лонг Бийч — заплаши ги той, — защото ще ви навра главите в задниците.“ Беше типично за младия Сантино, преди да стане по-възрастен и по-жесток, че разпростираше покровителството си само върху малкото общество, в което живееше. Сони лично се обади по телефона на собственика на ремонтната фирма и му каза да не изпраща никога вече своите хора на територията на Лонг Бийч. Веднага щом семейство Корлеоне установи своите традиционни делови връзки с местната полиция, семейството беше информирано за всички подобни оплаквания и за всички престъпления, извършени от професионални престъпници. За по-малко от година Лонг Бийч стана градът с най-малък брой престъпления в сравнение с останалите подобни на него градове в Съединените щати. Професионалните майстори на обира и изнудвачите получиха предупреждение да не практикуват своята професия в града. Позволяваше им се да извършват само едно нарушение. Когато извършеха второ, те просто изчезваха. Мнимите майстори по ремонта на домовете и мошениците, които ходеха от врата на врата и злоупотребяваха с доверието на хората, бяха вежливо предупредени, че не са желани в Лонг Бийч. Онези самонадеяни мошеници, които пренебрегваха предупреждението, бяха пребивани. Така че едва оставаха живи. Местните млади хулигани, които не уважаваха законността и властта, бяха съвсем по бащински посъветвани да напуснат домовете си. Лонг Бийч стана образцов град.
Онова, което направи силно впечатление на дон Корлеоне, беше официалната законност на тези нечестни сделки. Съвсем ясно беше, че в този друг свят, който беше затворен за него, когато беше честен младеж, сега имаше място за човек с неговия талант. И той взе необходимите мерки, за да влезе в него.
И така той заживя щастливо на уличката в Лонг Бийч, заздравявайки и разширявайки своята империя, докато войната не свърши и Турчина Солоцо не наруши мира и не хвърли света на дон Корлеоне в своята война, а самия него вкара в болница.
КНИГА ЧЕТВЪРТА
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Беше напълно в реда на нещата в градчето в щата Ню Хампшър всяко необичайно явление да се забелязва от надничащите през прозорците домакини и от разтакаващите се в магазините си продавачи. Така че, когато черният автомобил с нюйоркски регистрационен номер спря пред дома на семейство Адамс, всички жители узнаха за това само за броени минути.
Кей Адамс, която си оставаше провинциално момиче въпреки университетското си образование, също надничаше от прозореца на спалнята си. Тя учеше за изпити и се готвеше да слезе долу за обяд, когато забеляза идващата по улицата кола и кой знае защо, не се учуди, когато колата спря пред тяхната градинка. От нея слязоха двама души — едри, широ-коплещести мъже, които й приличаха на гангстери от филмите, и тя се спусна надолу по стълбите, за да може първа да отвори вратата. Беше сигурна, че идват от името на Майкъл или на семейството му и не искаше да разговарят с майка й и баща й, преди да им ги е представила. Не защото се срамуваше от приятелите на Майк, а само защото майка и и баща й бяха старомодни североамериканци и не биха разбрали как може тяхната дъщеря да се познава с такива хора.
Кей стигна до вратата точно когато звънецът иззвъня и викна на майка си, че отива да отвори. Отвори вратата и на прага видя двамата едри мъже. Единият бръкна във вътрешния си джоб като гангстер, който търси револвер, и това движение така изненада Кей, че тя леко хлъцна, но мъжът извади само кожена калъфка, която отвори с плясък, за да, покаже личната си карта.
— Аз съм детективът Джон Филипс от нюйоркската полиция — рече той и кимна към другия човек — мургав мъж с много гъсти и много черни вежди: — А това е моят колега, детективът Сириани. Вие ли сте госпожица Кей Адамс?