— Отваряхме писмата ти, разбира се.
Кей беше ужасена и разгневена. Сега вече можеше да го погледне. Онова, което беше направил той, беше по-срамно от нейния грях. Никога не би повярвала, че той може да извърши такова нещо.
— Татко, не вярвам, не може да бъде. Господин Адамс й се усмихна:
— Аз премислих кое е по-голям грях — да отварям писмата ти или да съм в неведение относно опасността, на която моето единствено дете може да се изложи. Изборът беше лесен и почтен.
Госпожа Адамс каза между две хапки от вареното пиле:
— В края на краищата, мила моя, ти си съвсем наивна за възрастта си. Трябваше да внимаваме. Освен това ти никога не говореше за него.
За първи път Кей беше благодарна на Майкъл, че никога не се беше разнежвал в писмата си. Благодарна беше и че родителите и не са виждали някои от нейните писма.
— Никога не съм ви казвала за него, защото мислех, че ще се ужасите от семейството му.
— Ние наистина бяхме ужасени — каза господин Адамс весело. — Между другото, Майкъл обаждал ли ти се е?
Кей поклати глава:
— Не вярвам той да е виновен в нещо.
Тя видя как родителите й си размениха погледи през масата. После господин Адамс кротко каза:
— Ако не е виновен и е изчезнал, тогава може би му се е случило нещо друго.
В първия миг Кей не разбра. Но после стана от масата и изтича в стаята си.
Три дни по-късно Кей Адамс слезе от едно такси пред уличката на Корлеонови в Лонг Бийч. Беше телефонирала и я очакваха. На вратата я посрещна Том Хейгън и тя остана разочарована, че я посреща именно той. Знаеше, че няма да й каже нищо.
Той я покани в хола и й поднесе чаша уиски. Кей беше видяла няколко, души да се разтакават из къщата, но не видя Сони. Тя попита Том Хейгън направо:
— Знаете ли къде е Майк? Знаете ли как мога да се свържа с него?
Хейгън спокойно каза:
— Знаем, че е добре, но не знаем къде е сега. Когато чу, че са убили онзи капитан, той се уплаши, че ще обвинят него. Затова просто реши да изчезне. Каза ми, че ще се обади след няколко месеца.
Това обяснение беше не само невярно, но беше и разказано така, че тя да разбере, че е невярно. Повече не можеше да й каже.
— Наистина ли онзи капитан му е счупил челюстта? — попита Кей.
— Боя се, че е вярно — каза Том. — Но Майк никога не е бил отмъстителен. Сигурен съм, че това няма нищо общо със случилото се.
Кей отвори чантичката си и извади писмо:
— Ще му предадете ли това, ако той се свърже с вас? Хейгън поклати глава:
— Ако приема писмото и вие кажете в съда, че съм го приел, това може да се изтълкува, сякаш аз зная за неговото местонахождение. Защо не изчакате малко? Сигурен съм, че Майк ще ви се обади.
Тя изпи чашата си и стана да си върви. Хейгън я придружи до коридора, но когато отвори вратата, отвън влезе една жена. Ниска, пълна, облечена в черно. Кей позна в нея майката на Майкъл. Тя подаде ръката си и я поздрави:
— Как сте, госпожо Корлеоне?
Малките черни очи на жената се втренчиха за миг в нея, а после набръчканата кожа на лицето с цвят на маслина се разтегна в малко рязка усмивка за поздрав, която, макар и странна, беше все пак наистина приятелска.
— А-a, ти малкото момиче на Майкъл — каза госпожа Корлеоне. Говореше с подчертан италиански акцент и Кей едва я разбираше. — Ти яде нещо? — Кей отговори „не“, като искаше да каже, че не желае да яде, но госпожа Корлеоне се обърна разгневено към Том Хейгън и го смъмри на италиански, завършвайки с думите: — Не давате на това бедно момиче дори едно кафе, ах, вие лош човек. — Тя улови Кей за ръка — ръката на старата жена беше учудващо топла и жива — и я заведе в кухнята. — Ти пий кафе и яж нещо, после някой закара теб в къщи. Хубаво момиче като теб не искам да пътуваш с влака. — Тя накара Кей да седне и се засуети из кухнята, като смъкна палтото и шапката си и ги метна на един стол. Само за няколко секунди на масата имаше хляб, сирене и салам, а на печката весело къкреше кафе.
Кей плахо рече:
— Дойдох да питам за Майк, не ми се е обаждал. Господин Хейгън каза, че никой не знае къде е, но че скоро ще се появи.
Хейгън бързо се намеси:
— Мамо, това е всичко, което можем да й кажем сега. Госпожа Корлеоне го погледна с унищожително презрение: — Да не би сега да искаш да ме учиш какво да правя, а? Мъжът ми не ме учи какво да правя, господ да го поживи. — Тя се прекръсти.
— Добре ли е господин Корлеоне? — попита Кей.
— Добре е — каза госпожа Корлеоне. — Добре е, но е започнал да остарява, започнал е да оглупява, щом позволява такива неща да се случват. — Тя непочтително се почука по главата. После сипа кафето и накара Кей да хапне малко хляб и сирене.