Научавайки за всичко това, Карло Рици стана по-уверен. Той беше в пълна безопасност. Дори се хвалеше на своите двама „писари“ — Сали Рагс и Коуч — как бие жена си, когато тя се държи нагло, и виждаше как те го гледат с уважение затова, че му стиска да малтретира дъщерята на Великия дон Корлеоне.
Но Рици нямаше да се чувствува в безопасност, ако знаеше, че когато Сони Корлеоне научи за побоите, така ce беше разярил, че беше изпаднал в състояние, в което можеше да убие човек, и единствено най-строгата и изрична заповед на самия дон го беше възпряла, заповед, на която дори Сони не смееше да не се подчини. По тази причина Сони избягваше Рици, защото не беше сигурен дали ще успее да се въздържи.
И така, чувствувайки се в пълна безопасност в тази красива неделна утрин, Карло Рици караше бързо, пресичайки града по Деветдесет и шеста улица към Ист Сайд. Той не видя колата на Сони, която идваше от противоположната страна към неговия дом.
Сони Корлеоне беше напуснал тяхната укрепена уличка и беше прекарал нощта в града с Луси Мансини. Сега, на път за в къщи, той пътуваше с четирима телохранители — двама отпред и двама отзад. Не се нуждаеше от лична охрана до себе си, можеше и сам да се справи с едно пряко нападение. Другите мъже пътуваха в собствените си коли и имаха апартаменти от двете страни на апартамента на Луси. Беше безопасно да я посещава, при условие че не го правеше често. И тъй като и без това беше вече в града, реши да вземе сестра си Кони и да я закара в Лонг Бийч. Знаеше, че Карло ще е на работа в неговата кантора и че това стиснато копеле нямаше да й даде пари за такси. Тъй че щеше да закара сестра си до тях. Сони изчака двамата мъже пред него да влязат в сградата й след това ги последва. Видя, че двамата мъже отзад спират зад неговата кола и слизат, за да наблюдават улицата. Той също си отваряше очите. Шансът беше едно на милион противниците му да знаят, че изобщо е в града, но той винаги внимаваше. Беше научил това във войната през 1930 година.
Никога не използуваше асансьори. Те бяха смъртоносни капани. Изкачи осемте стълбища до апартамента на Кони, като вървеше бързо. Почука на вратата. Беше видял колата на Карло да заминава и знаеше, че е сама. Никой не отвори. Почука отново и тогава чу гласа на сестра си, стреснат и изплашен, да пита: „Кой е?“
Уплахата в гласа й го потресе. Малката му сестра беше винаги дръзка и нахакана, вироглава като всички останали в семейството. Какво, по дяволите, й се беше случило? Той отговори: „Аз съм — Сони.“ Резето отвътре се плъзна, вратата се отвори и Кони се-озова в прегръдките му, ридаеща. Той беше, толкова изненадан, че просто не помръдна. Отблъсна я от себе си, видя подутото й лице и разбра какво се беше случило.
Опита се да се изскубне от нея, за да се спусне надолу по стълбите и да настигне съпруга й. Пламналата в него ярост изкриви лицето му. Кони видя яростта, притисна се към него, не го пускаше да тръгне, настояваше да влезе в апартамента. Сега плачеше от ужас. Тя познаваше характера на по-големия си брат и се страхуваше от него. Тъкмо затова никога не му се беше оплаквала от Карло. Сега го накара да влезе в апартамента с нея.
— Аз съм виновна — каза тя. — Аз започнах да се бия с него, опитах се да го ударя и затова и той ме удари. Той не искаше да ме удари толкова силно. Аз си го изпросих.
Едрото Купидоново лице на Сони беше спокойно.
— Ще дойдеш ли да видиш Стария днес? Тя не отговори, затова той добави:
— Мислех, че ще дойдеш, затова се отбих да те взема. И без това бях в града.
Тя поклати отрицателно глава:
— Не искам да ме видят така. Ще дойда другата седмица.
— Добре — каза Сони. Той вдигна телефона в кухнята и набра един номер. — Ще извикам лекар да дойде тук да ге прегледа и да те оправи. В твоето състояние трябва да си внимателна. Колко месеца остават до раждането?
— Два — отговори Кони. — Сони, моля те не прави нищо. Моля те, недей.
Сони се засмя. Лицето му беше ожесточено и напрегнато, когато каза:
— Не се тревожи, няма да оставя детето ти сираче, преди ца се е родило. — И той излезе от апартамента, след като я целуна леко по здравата буза.
На Сто и дванадесета източна улица имаше дълга колона от паркирани в две редици коли пред магазина за бонбони — щаб-кантората на Карло Рици. На тротоара пред магазина бащи играеха на топка с малките си деца, които бяха извели ла утринна неделна разходка и да им правят компания, докато залагат. Когато видяха, че Карло Рици идва, те спряха та играят и купиха на децата си сладолед, за да мируват. След това започнаха да изучават вестниците, които даваха сведения кои играчи ще хвърлят първи, опитвайки се да предвидят залаганията в, бейзбола, които щяха да им донесат печалба през този ден.