В града бяха осигурени два апартамента, снабдиха ги с дюшеци, на които да спят „изпълнителите“, с хладилници за храна, оръжие и амуниции. Клеменза обзаведе единия апартамент, а Тесио — другия. На всички събирачи на облози от семейството бяха дадени телохранители. Банкерите на „числа“ в Харлем обаче бяха преминали на страната на врага и в момента нищо не можеше да се направи. Всичко това струваше на семейство Корлеоне много пари, а доходите бяха много малки. През следващите няколко месеца станаха очевидни и някои други неща. Най-важното беше, че семейство Корлеоне се беше надценило.
За това имаше причини. След като дон Корлеоне беше още много слаб, за да се включи, голяма част от политическата сила на семейството беше неутрализирана. Освен това последните десет мирни години сериозно бяха подкопали боеспособността на двамата довереници — Клеменза и Тесио. Клеменза все още беше способен изпълнител на смъртни присъди и администратор, но му липсваше енергичността и младежката сила да води хората си. С напредването на възрастта Тесио беше омекнал и не беше достатъчно безпощаден. Том Хейгън, независимо от качествата си, просто не беше подходящ за consigliori във военно време. Основната му грешка беше, че не бе сицилианец.
Сони Корлеоне виждаше тези слабости в семейството при военновременната обстановка, но не можеше да направи нищо, за да ги отстрани. Той не беше дон, а само Великият дон можеше да смени своите довереници и своя consigliori. Самата подмяна щеше да направи положението още по-опасно, можеше да стане причина за измяна. Първоначално Сони имаше намерение да извършва отбранителни акции, докато дон Корлеоне се съвземе и бъде в състояние да поеме задълженията си, но с измяната на „банкерите“ на „числа“, с тероризирането на събирачите на облози положението на семейството ставаше рисковано. И той реши да отвърне на удара с удар.
Реши да удари право в сърцето на врага. Планираше да ликвидира главите на Петте фамилии в една голяма тактическа маневра. Поради тази причина той задействува една сложна система на наблюдение над тях. Ала след седмица вражеските шефове съответно потънаха вдън земя и повече не се видяха на публични места.
Петте фамилии и семейство Корлеоне бяха в задънена улица.
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Америго Бонасера, живееше само през няколко улици от своето погребално бюро на Малбъри Стрийт и затова винаги си ходеше за вечеря в къщи. Вечер той се връщаше в службата си и се присъединяваше покорно към опечалените, изразявайки своето уважение към покойника, изложен за поклонение в неговите мрачни салони.
Винаги се възмущаваше от шегите, които си правеха с неговата професия, с ужасните технически подробности, които бяха толкова маловажни. Разбира се, никой от неговите приятели, близки или съседи не биха си направили такива шеги. За хора, които с векове бяха изкарвали хляба си с пот на челото, всяка професия заслужаваше уважение.
Вечеряйки сега с жена си в техния богато обзаведен апартамент, с позлатени статуи на Богородица и червени стъклени свещи, горящи на бюфета, Бонасера запали цигара „Камъл“ и изпи ободрителна чаша американско уиски. Жена му донесе на масата чинии със супа, от които се вдигаше пара. Сега двамата бяха сами, той беше изпратил дъщеря си да живее в Бостон у сестрата на майка и, където да забрави своето ужасно преживяване и раните си, причинени от ръцете на двамата грубияни, които дон Корлеоне беше наказал.
Докато ядяха супата си, жена му го попита:
— Ще отиваш ли пак да работиш тази вечер?
Америго Бонасера кимна. Жена му уважаваше работата му, но не я разбираше. Не разбираше, че техническата страна на неговата професия беше най-маловажната. Тя мислеше, като много други хора, че му плащат за умението да направи покойниците съвсем като живи в техните ковчези. А, разбира се, това му умение беше легендарно. Но по-важно, много по-необходимо беше неговото присъствие на бдението. Когато опечаленото семейство идваше вечер, за да посрещне своите роднини и приятели край ковчега на своя любим покойник, те имаха, нужда от Америго Бонасера да бъде с тях.
Защото той беше истински придружител към смъртта, ръководеше траурния ритуал с винаги печално, но въпреки това уверено, пълно с утеха лице, с непоколебим, но въпреки това приглушен глас. Можеше да смири скръбта, когато се изливаше непристойно, или да смъмри непослушните деца, чиито родители нямаха сърце да ги набият. Без никога да прекалява с нежност в своите съболезнования, той все пак никога не се държеше непочтително. Когато някое семейство веднъж бе ползувало услугите на Америго Бонасера да изпрати техния любим покойник, то всеки път отново търсеше помощта му. И той никога, никога не изостави нито един от своите клиенти през тяхната ужасна последна нощ на земята.