Обикновено си позволяваше кратка дрямка след вечеря. После се измиваше и избръсваше, като използуваше обилно талк, за да скрие гъстата си черна брада. Винаги изплакваше устата си. Слагаще си чисто бельо, бяла като сняг риза, черна вратовръзка, изгладен тъмен костюм, матови черни обувки и черни чорапи. И въпреки това присъствието му внушаваше утеха, а не скръб. Освен това продължаваше да боядисва косата си черна — нечувано лекомислие за италианец от неговото поколение, но той не го правеше от суетност. Просто косата му беше се променила и станала прошарена — цвят, който му се струваше неприличен за неговата професия.
След като свърши със супата, жена му сложи пред него малка пържола с няколко лъжици зелен спанак, от който сълзеше жълт зехтин. Той ядеше малко. Като изяде и пържолата, изпи чаша кафе и изпуши още една цигара „Кемъл“. Докато пиеше кафето си, той мислеше за своята бедна дъщеря. Тя никога нямаше да бъде същата като преди. Външната й красота беше възстановена, но в очите й имаше израз на изплашено животно, което той не бе могъл да понесе. Затова я бяха изпратили да живее известно време в Бостон. Времето щеше да излекува раните й. Болката и ужасът не бяха така фатални, както смъртта, това той добре знаеше. Неговата работа го правеше оптимист.
Тъкмо беше изпил кафето си, когато телефонът в хола иззвъня. Жена му никога не се обаждаше, когато той си беше в къщи, затова стана, пресуши чашата си и загаси цигарата. Като отиваше към телефона, махна вратовръзката и започна да разкопчава ризата си, приготвяйки се за своя кратък сън. После вдигна телефона и каза учтиво и спокойно: „Ало.“
Гласът от другия край беше дрезгав и напрегнат: „Обажда се Том Хейгън — каза той. — Звъня ви от името на дон Корлеоне, по негова молба.“
Америго Бонасера усети как кафето се разбърка в стомаха му, а на него самия му се догади. Беше изминала повече от година, откакто беше станал длъжник на дон Корлеоне, който отмъсти за честта на дъщеря му, и през това време мисълта, че трябва да се отплаща за тази услуга, беше избледняла в неговата памет. Толкова беше благодарен, като видя кървавите лица на онези двамата грубияни, че беше готов да направи всичко за дон Корлеоне. Но времето заличава следите на благодарността по-бързо дори от следите на красотата. Сега Бонасера изпитваше гадене, като човек, изправен пред бедствие. Езикът му се преплете, когато отговори: „Да, разбирам. Слушам ви.“
Беше изненадан от студенината в гласа на Хейгън. Този consigliori винаги беше любезен, въпреки че не беше италианец, но сега беше оскърбително груб: „Дължите на дон Корлеоне услуга — каза Хейгън. — Той не се съмнява, че ще му се отблагодарите. Че ще бъдете щастлив, че имате тази възможност. След един час, не по-рано, а може би и по-късно, той ще бъде във вашето погребално бюро, за да поиска помощта ви. Бъдете там да го посрещнете. Не оставяйте в бюрото нито един от хората, който работят при вас. Изпратете ги по домовете им. Ако имате някакви възражения, кажете ги сега и аз ще съобщя на дон Корлеоне. Той има други приятели, които могат да му свършат тази услуга.“
Америго Бонасера почти извика от страх: „Как можете да си помислите, че ще откажа на Кръстника? Разбира се, че ще направя всичко, което той пожелае. Не съм забравил своя дълг. Ще отида в бюрото си веднага, незабавно.“ Сега гласът на Хейгън беше по-мил, но в него имаше нещо странно. „Благодаря ви — каза той. — Дон Корлеоне никога не се е съмнявал във вас. Аз имах съмнения. Направете му услуга тази вечер и винаги ще можете да идвате при мен, когато имате неприятности, ще си спечелите моето приятелство.“
Това уплаши Америго Бонасера още повече. Той заекна: „Самият дои ли ще дойде тази вечер при мен?“
„Да“ — каза Хейгън.
„Тогава той напълно се е възстановил от раните си, слава богу“ — каза Бонасера. Но го каза като въпрос.
От другата страна на телефона последва пауза, после гласът на Хейгън каза много тихо: „Да.“ Чу се тракване и телефонът онемя.
Бонасера се потеше. Той отиде в спалнята, смени ризата си и изплакна устата си. Но нито се обръсна, нито сложи нова вратовръзка. Сложи старата, която беше носил през деня. Обади се в погребалното бюро и нареди на помощника си да остане тази вечер с опечаленото семейство в предния салон. Самият той щеше да бъде зает в работните помещения на сградата. Когато помощникът му започна да задава въпроси, той го прекъсна много рязко и му каза да изпълнява стриктно нарежданията му.