След няколко минути Бонасера позна шума от голяма линейка, която идваше по алеята. После на вратата се появи Клеменза, последван от двама души, които носеха носилка. Ето че най-ужасните страхове на Америго Бонасера ставаха реалност. На носилката имаше труп, увит в сиво одеяло, изпод което стърчаха пожълтели боси крака.
Клеменза посочи на носачите да оставят носилката в стаята за балсамиране, И тогава от мрака на двора в осветения офис влезе друг човек. Беше дон Корлеоне.
— Дон Корлеоне бе отслабнал по време на боледуването си и се движеше необикновено вдървено. Той държеше шапката в ръцете си, а косата му изглеждаше рядка по масивния му череп. Изглеждаше по-стар и по-съсухрен, откакто Бонасера го беше видял на сватбата, но излъчваше сила. Като държеше шапката пред гърдите си, тоц се обърна към Бонасера:
— Е, стари приятелю, готов ли си да ми направиш услуга?
Бонасера кимна. Дон Корлеоне последва носилката в стаята за балсамиране и Бонасера се повлече след него. Трупът бе поставен върху една от масите с улеи. Дон Корлеоне направи леко движение с шапката си и другите мъже напуснаха стаята.
Бонасера прошепна:
— Какво желаеш да направя?
Дон Корлеоне се беше втренчил в масата.
— Искам така да използуваш всичките си сили и всичките си способности, както ме обичаш — каза той. — Не искам майка му да го види такъв, какъвто е сега. — Той отиде до масата и дръпна сивото одеяло. Въпреки цялата си воля, въпреки всичките години на практика и опит, Америго Бонасера извика от ужас. На масата за балсамиране лежеше размазаното от куршуми лице на Сони Корлеоне. Лявото око, потънало в кръв, имаше звездообразно разкъсване около зеницата. Носът и лявата му буза бяха направени на пихтия.
За част от секундата дон Корлеоне протегна ръка, за да се подпре на тялото на Бонасера.
— Виж как са обезобразили сина ми — каза той.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Може би тъкмо безизходицата накара Сони Корлеоне да се впусне по този кървав път на изтощителна война, която завърши с неговата собствена смърт. Може би неговият мрачен, сприхав характер, оставен на свобода, го подтикна натам. Във всеки случай през тази пролет и това лято той извърши безсмислени нападения над вражеските части. Сводници от семейство Таталия бяха застреляни в Харлем, главорези по доковете бяха изклани. Служителите от профсъюзите, които бяха на страната на Петте фамилии, бяха предупредени да остат натнеутрални, а когато събирачите на облози от семейство Корлеоне и лихварите все още не бяха допускани по доковете. Сони изпрати Клеменза и неговите хора да опустошат цялото крайбрежие.
Това кръвопролитие беше безсмислено, защото не можеше да повлияе на изхода на войната. Сони беше великолепен тактик и спечели своите великолепни победи. Но онова, което беше необходимо, беше стратегическият гений на дон Корлеоне. Цялата работа се изроди в такава смъртоносна гангстерска война, че и двете страни установиха, че губят много средства я хора за нищо. Накрая семейство Корлеоне беше принудено да затвори някои от своите най-доходни кантори за облози, включително и тази, дадена на зет им Карло Рици да си изкарва прехраната. Карло започна да пие, да ходи с момичета от баровете и да тормози жена си Кони. Откакто Сони го беше бил, той не бе посмял вече да удари жена си, но и не спеше с нея. Кони се беше хвърлила в краката му, а той я беше отблъснал с презрение и с изискана патрицианска наслада. Като римлянин, както си мислеше той. Беше й казал с насмешка: „Иди извикай брат си и му кажи, че не искам да спя с теб. Може би ще ме бие, докато ме накара да се възбудя.“
Но той изпитваше смъртен страх от Сони, въпреки че двамата се отнасяха един към друг с хладна учтивост. Карло беше достатъчно умен, за да разбере, че Сони би могъл да го убие, че Сони беше човек, който можеше да убие друг човек така естествено, както това би направило едно животно, докато той самият трябваше да събере всичкия си кураж, за да извърши убийство. На Карло никога не му беше дошло на ум, че тъкмо за това беше по-добър от Сони Корлеоне, ако можеха да се използуват такива думи; той завиждаше на Сони за неговата страшна свирепост, която сега ставаше легендарна.
Том Хейгън, като consigliori, не одобряваше тактиката на Сони, но все пак реши да не протестира пред дон Корлеоне просто защото до известна степен тази тактика имаше успех. Най-после Петте фамилии, изглежда, се бяха поусмирили в хода на тази война на изтощение и техните контраудари намаляха и накрая съвсем спряха. Първоначално Хейгън не вярваше на това привидно умиротворяване, но Сони тържествуваше: „Ще продължа така — заяви той на Хейгън и тогава тези копелета ще дойдат да молят за споразумение.“