Сони подаде, на човека банкнотата от един долар и зачака за рестото. Сега бързаше да затвори прозореца. Океанският въздух на Атлантика беше изстудил цялата кола. Ала човекът нещо се бавеше с рестото, глупавият му кучи син в същност беше изпуснал парите. Главата и тялото му изчезнаха, когато се наведе в будката, за да ги вдигне.
В този миг Сони забеляза, че другата кола не е продължила пътя си, а е спряла на няколко метра отпред и все още блокира, пътя му. В същото време с периферното си зрение забеляза друг човек в тъмната будка от дясната му страна. Но нямаше време да мисли за това, защото от колата, паркирана отпред, слязоха двама души и тръгнаха към него. Човекът, който събираше таксата, още не се беше показал. И тогава, за част от секундата, преди в същност нещо да се случи, Сантино Корлеоне разбра, че вече е мъртъв. В този миг умът му беше бистър, всякаква ярост — замъглена, сякаш скритият страх, най-после действителен и в непосредствена близост, го беше пречистил.
Но дори тогава, подчинено на инстинкта за живот, неговото огромно тяло се хвърли с трясък през вратата на буика, разбивайки ключалката. Човекът от тъмната будка откри огън и изстрелите улучиха Сони Корлеоне в главата и врата, когато масивната му фигура се изсипа от колата. Сега двамата мъже отпред вдигнаха револверите си, човекът в тъмната будка спря да стреля, а тялото на Сони, чиито крака бяха още в колата, се просна на асфалта. И двамата мъже поотделно стреляха в тялото на Сони, а после го изритаха в лицето, за да го обезобразят още повече и за да оставят следа от някаква по-осезаема човешка намеса.
Секунди след това и четиримата — тримата действителни убийци и мнимият събирач на такси, бяха в своята кола и летяха към Медоубрук Паркуей от другата страна на Джоунс Бийч. Пътят за преследването им беше препречен от колата и тялото на Сони, но когато телохранителите на Сони спряха при него няколко минути по-късно и видяха проснатото му тяло, те нямаха никакво намерение да ги преследват. Обърнаха колата си, направиха широк завой и се върнаха в Лонг Бийч. От първия обществен телефон извън шосето един от тях изскочи от колата и се обади на Том Хейгън. Телохранителят изрече много рязко и бързо:
— Сони е мъртъв, убиха го при будката на Джоунс Бийч. Гласът на Хейгън остана съвсем спокоен.
— Добре — каза той. — Идете в дома на Клеменза и му кажете да дойде веднага тук. Той ще ви обясни какво да правите.
Хейгън беше разговарял от кухнята, където мама Корлеоне се суетеше наоколо, приготвяйки ядене за дъщеря си. Беше запазил самообладание и старата жена не забеляза нищо. Не че не би могла да забележи, ако искаше, но в живота си с дон Корлеоне тя беше разбрала, че далеч по-разумно е да не забелязва. Разбрала беше, че ако е необходимо да знае нещо лошо, щяха да й го съобщят навреме. А ако беше болка, която можеше да й бъде спестена, тя можеше да мине и без нея. Чувствуваше се спокойна, като не споделяше болките на своите мъже, в края на краищата споделяха ли те болките на жените? Съвсем спокойно тя свари кафето и сложи масата. От опит знаеше, че болката и страхът не убиват глада, от опит знаеше, че храненето убива болката. Тя щеше да се възмути, ако някой лекар се опиташе да я успокои с лекарство: кафето и коричката хляб бяха друго нещо — тя имаше, разбира се, по-примитивни разбирания.
И така тя остави Том Хейгън да се измъкне в своята ъглова стая за съвещания, а веднъж добрал се там, Хейгън така силно започна да трепери, че трябваше да седне със стиснати крака, със сгушена между свитите си рамене глава и с ръце, вкопчени една в друга и пъхнати между, колената, сякаш се молеше на дявола.
Той беше, знаеше го сега, неподходящ consigliori за семейство, което е във война. Беше изигран, измамен от Петте фамилии и тяхната привидна смиреност. Те бяха стояли мирно, подготвяйки своята ужасна клопка. Бяха замислили всичко и бяха чакали, възпирайки кървавите си ръце, независимо от провокациите. Бяха чакали, за да нанесат ужасен удар. И го бяха нанесли. Старият Генко Абандандо никога нямаше да се хване на тази въдица, щеше да подуши измамата, щеше да ги усети и да утрои предпазните мерки. Докато премисляше всичко, Хейгън се почувствува смазан от скръб. Сони беше негов истински брат, негов спасител, негов кумир, когато бяха още деца. Сони никога не беше се държал, лошо или нечестно с него, винаги беше мил, беше го прегърнал, когато Солоцо го беше освободил. При тази тяхна среща радостта на Сони беше истинска. Това, че като възрастен беше станал жесток, буен и кръвожаден човек, за Хейгън нямаше значение.