И въпреки всичко, с всяка фибра на тялото си Хейгън се ужасяваше от това, което щеше да стане през следващия час. Опита се да обмисли как да се държи. При всички случаи трябваше точно да представи своята вина. Ако обвиняваше себе си, с това само щеше да утежни положението на дон Корлеоне. Ако посочеше слабостите си като военновременен consigliori, с това само щеше да накара дон Корлеоне да се вини за своята лоша преценка, като е избрал човек като него за такъв важен пост.
Хейгън знаеше, че трябва да съобщи новината, да представи своя анализ на мерките, които трябваше да се вземат, за да се оправи положението, и после да мълчи. Следващите му реакции трябваше да бъдат подсказани от неговия дон. Ако дон Корлеоне поискаше от него да покаже, че се чувствува виновен, щеше да го покаже, ако дон Корлеоне поискаше да покаже скръбта си, щеше да разкрие своята искрена мъка.
Хейгън вдигна глава, като чу шума от мотори — на уличката спряха коли. Пристигнаха двама довереници. Най-напред щеше да им съобщи всичко в общи линии, а после щеше да се качи горе да събуди дон Корлеоне. Той стана и отиде до шкафчето с напитки до бюрото и извади бутилка и чаша. Остана там за миг така обезкуражен, че не можеше да изсипе течността от бутилката в чашата. Чу зад себе си вратата на стаята да се затваря тихо и когато се обърна, видя облечен напълно — за пръв път, откакто бяха стреляли по него — дон Корлеоне.
Дон Корлеоне прекоси стаята към огромния си кожен фотьойл и седна. Вървеше леко вдървено, дрехите висяха на тялото му, но в очите на Хейгън той изглеждаше такъв, какъвто винаги е бил. Сякаш благодарение на собствената си воля дон Корлеоне беше отстранил всички външни доказателства за все още непреодоляната слабост. На лицето му неумолимо бяха изписани предишните му сила и издръжливост. Той седна във фотьойла и нареди на Хейгън:
— Сипи ми глътка мастика.
Хейгън прехвърли шишетата и сипа и на двамата по малко от парещия сладникав алкохол. Беше селско, домашно приготвено питие, много по-силно от онова, което продаваха в магазините, подарък от един стар приятел, който всяка година подаряваше на дон Корлеоне цял камион мастика.
— Жена ми плачеше, преди да заспи — каза дон Корлеоне. — През прозореца видях моите довереници да идват в къщата, а сега е полунощ. Така че, consigliori мой, мисля, че трябва да кажеш на твоя дон онова, което всички знаят.
Хейгън тихо рече:
— На мама нищо не съм казал. Тъкмо се канех да се кача и да ви събудя, за да ви съобщя сам новината. Само след минута щях да съм горе, за да ви събудя.
Дон Корлеоне отбеляза спокойно:
— Но първо имаше нужда от една чашка.
— Да — каза Хейгън.
— Вече си пийна — рече дон Корлеоне. — Сега можеш да ми кажеш. — В гласа му имаше съвсем лек намек от укор към Хейгън за неговата слабост.
— Стреляха по Сони на шосето — каза Хейгън. — Той е мъртъв.
Дон Корлеоне премигна. Само за част от секундата неговата стена от воля се разпадна и на лицето му ясно се видя как физическите му сили го напускат. Но после веднага се съвзе.
Той сплете ръце пред себе си върху бюрото и погледна Хейгън право в очите.
— Разкажи ми всичко, което се е случило — каза той. После вдигна ръка. — Не, почакай, докато дойдат Клеменза и Тесио, за да не ти се налага да повтаряш всичко отначало.
Само след няколко минути двамата довереници бяха въведени в стаята от един телохранител. Те веднага разбраха, че дон Корлеоне знае за смъртта на сина си, защото стана да ги посрещне. Те го прегърнаха, както беше позволено на стари другари. Всички пиха по една мастика, която Хейгън им наля, преди да им разкаже случилото се тази вечер.
Накрая дон Корлеоне зададе само един въпрос:
— Сигурно ли е, че моят син е мъртъв?
Клеменза отговори:
— Да. Телохранителите бяха от отряда на Сантино, но подбрани от мен. Разпитах ги, когато дойдоха в дома ми. Видели са тялото му на светлината от будката за събиране на таксата. Не е възможно да е жив с тези рани, които са видели. Готови са да отговарят с живота си за онова, което казват.
Дон Корлеоне прие тази окончателна присъда, без да покаже никакви чувства, само помълча известно време. После каза: