Джони Фонтейн се обърна към дон Корлеоне:
— Когато получих поканата за сватбата, си рекох: „Моят кръстник не ми се сърди вече.“ Обаждах ти се пет пъти след развода си, но Том винаги ми казваше, че те няма или си зает, от което ми беше ясно, че ми се сърдиш.
Дон Корлеоне пълнеше чаши от жълтата бутилка със „Стрега“.
— Всичко това е забравено. Кажи ми сега мога ли да направя още нещо за теб? Не си нито прекалено известен, нито прекалено богат, за да не мога да ти помогна.
Джони изгълта изгарящата жълта течност и подаде чашата си за още. Опита се да изглежда весел и каза:
— Не съм много богат, Кръстник. Вървя надолу. Ти беше прав. Не трябваше да напускам жена си и децата си, за да се оженя за тази развратница. Не те упреквам, че ми се разсърди.
Дон Корлеоне сви рамене:
— Тревожех се за теб, защото си ми кръщелник. Това е всичко.
Джони се разхождаше напред-назад из стаята:
— Бях луд по тази мръсница. Най-голямата кинозвезда в Холивуд. Красива като ангел. А знаеш ли какво прави, след като завърши някой филм? Ако гримьорът си е свършил добре работата, позволява му да я свали. Ако операторът е направил така, че да изглежда още по-красива, завежда го в гримьорната си и го сваля. Не подбира. Използува тялото си, както аз използувам дребните пари в джоба си за бакшиш. Курва, създадена за дявола.
Дон Корлеоне рязко го прекъсна:
— Как е семейството ти? Джони въздъхна:
— Погрижих се за тях. След развода дадох на Джини и децата повече, отколкото определи съдът. Посещавам ги веднъж седмично. Липсват ми. Понякога ми се струва, че ще полудея. — Той изпи още една чаша. — Сега втората ми жена ми се присмива. Не може да разбере защо ревнувам. Нарича ме старомоден италианец, подиграва се с пеенето ми. Преди да тръгна насам, я набих добре, но не по лицето, защото снимаше филм. Бих я, удрях я с юмруци по ръцете и краката като дете, а тя все ми се смееше. — Той запали цигара. — Така че, кръстник, сега просто не ми се живее.
Дон Корлеоне каза непринудено:
— Това са неприятности, в които не мога да ти помогна. — Той помълча, после попита: — Какво става с гласа ти?
Всичката самоувереност, чар и насмешка изчезнаха от лицето на Джони Фонтейн. Той отговори почти на пресекулки:
— Кръстник, не мога вече да пея. Нещо става с гласа ми, а лекарите не могат да кажат какво.
Хейгън и дон Корлеоне го погледнаха учудено — Джони беше винаги толкова издръжлив. Фонтейн продължи:
— Двата филма ми донесоха много пари. Бях голяма кинозвезда. Сега ме изхвърлят. Директорът на студиото винаги ме е мразил и сега ми го връща.
Дон Корлеоне застана пред кръщелника си и мрачно попита:
— Защо не те харесва този човек?
— Знаеш, че пеех онези песни по поръчка на либералните организации — глупости, които ти не одобряваше. Е, добре, това не се харесваше и на Джак Уолц. Обяви ме за комунист, но не можа да ми навреди. После му отнех едно момиче, което бе запазил за себе си. Прекарах с нея само една нощ, но тя тръгна след мен. Какво, по дяволите, можех да направя? Сега втората ми жена, курвата, ме изхвърля. А Джини и децата не биха ме приели отново, освен ако не моля за това на колене. На всичко отгоре не мога вече и да пея. Кръстник, какво, по дяволите, мога да направя?
Лицето на дон Корлеоне бе станало студено, без дори сянка от съчувствие. Той каза с презрение:
— Първо можеш да започнеш да се държиш като мъж. — Изведнъж лицето му се изкриви от гняв и той изкрещя: — Като мъж! — пресегна се през бюрото и сграбчи Джони Фонтейн за косата с жест на страстна привързаност. — За бога, възможно ли е толкова дълго време да си бил при мен и да не станеш нищо по-добро от това? Холивудски лигльо, който се оплаква и моли за съжаление. Който хленчи като жена: „Какво да правя? Ах, какво да правя?“
Начинът, до който дон Корлеоне го имитира, бе изключителен и дойде така неочаквано, че изумените Хейгън и Джони избухнаха в смях. Дон Корлеоне остана доволен. За миг си помисли колко много обича този свой кръщелник. А как щяха да реагират неговите трима сина на такъв словесен бой? Сантино щеше да се начумери и да се държи зле седмица след това. Фредо щеше да се уплаши. Майкъл щеше да му се усмихне студено и да напусне къщата, без да се мерне там месеци наред. А Джони, о, какво чудесно момче беше той! Вече се усмихваше и събираше сили, разбрал намеренията на своя кръстник.
Дон Корлеоне продължи:
— Отнел си жената на шефа си — човек, по-силен от теб, а после се оплакваш, че не иска да ти помогне. Каква глупост.