С тези думи дон Корлеоне тръгна от мястото си и отиде при креслото на Филип Таталия. Таталия стана да го посрещне и двамата мъже се прегърнаха, целувайки се един друг по бузите. Другите глави на семейства в салона заръкопляскаха и станаха да се ръкуват с всички наоколо и да поздравят дон Корлеоне и дон Таталия за повторното им сдобряване. Това вероятно не беше най-сърдечното приятелство на света, те нямаше да си изпращат коледни подаръци един на друг, но нямаше и да се убиват. А това приятелство беше достатъчно в този свят, само то им стигаше.
Тъй като синът му Фреди беше под закрилата на семейство Молинари на Запад, дон Корлеоне се поспря след срещата при главата на семейството от Сан Франциско, за да му благодари. Молинари каза достатъчно, за да може дон Корлеоне да се увери, че Фреди си е намерил мястото там, че е щастлив и е станал любимец на жените. Оказало се, че има дарба да управлява хотел. Дон Корлеоне поклати глава в почуда, така както правят много бащи, когато им казват за неподозирани таланти на техните деца. Не беше ли вярно, че понякога най-големите беди донасят непредвидени възнаграждения? И двамата се съгласиха, че това е така. Междувременно Корлеоне даде на главата от Сан Франциско ясно да разбере, че му е задължен за направената огромна услуга, като е поел закрилата на Фреди. Намекна му, че ще упражни влиянието си, така че най-важните осведомители за конните състезания да бъдат винаги на разположение на неговите хора, независимо от промените, които биха настъпили в управляващата система в бъдеще, една много важна гаранция, тъй като борбата за това влияние беше постоянно отворена рана, усложнена от факта, че хората от Чикаго имаха значителен дял в тази работа. Но дон Корлеоне не беше човек без влияние дори в лагера на варварите, затова обещанието му беше златен подарък.
Беше се вече стъмнило, когато дон Корлеоне, Том Хейгън и шофьорът-телохранител, който, както се оказа, беше Роко Лампоне, пристигнаха на уличката в Лонг Бийч. Когато влязоха в къщата, дон Корлеоне нареди на Хейгън: „Дръж под око този Лампоне, нашия шофьор. Мисля, че е човек, който заслужава нещо по-добро.“ Хейгън се почуди на забележката. През целия ден Лампоне не беше казал нито дума, дори не беше хвърлил поглед към двамата мъже на задната седалка. Той беше отворил вратата на дон Корлеоне, колата стоеше пред банката, когато те се появиха, беше извършил всичко както трябва, но не беше направил нищо повече от онова, което би направил всеки добре обучен шофьор. Очевидно дон Корлеоне бе видял нещо, което той не беше видял.