Освен това усещаше в главата си някаква тежест. Доктор Таца му беше казал, че се дължи на натиска върху синусите, причинен от лошо зарасналото счупване. Доктор Таца го наричаше яйцевидно счупване на зигомата; казваше, че ако е било лекувано преди зарастването на костите, е могло лесно да бъде поправено с малка хирургическа намеса, при която се използува инструмент, подобен на лъжица, с който се избутва костта на нейното нормално място. Сега обаче, твърдеше лекарят, трябвало да отиде в болницата в Палермо и да се подложи на по-сложна операция, наречена максиларно-лицева, при което костта щяла отново да бъде счупена. На Майкъл това му стигаше. Той отказа. Но онова, което го тревожеше повече от болката и хремата, беше чувството на тежест в главата.
Този ден той въобще не достигна до крайбрежието. След като повървяха около двайсет и пет километра, тримата спряха под прохладната зелена сянка на една портокалова горичка, за да обядват и да изпият виното си. Фабрицио бърбореше за това как един ден щял да отиде в Америка. След като пиха и ядоха, те се изтегнаха на сянка, а Фабрицио разкопча ризата си и стегна мускулите на стомаха си, за да накара татуировката да оживее. Голата двойка на гърдите му се гърчеше в любовна агония, а камата, забита от съпруга, трептение в пронизаната плът. Това го забавляваше. Именно тогава Майкъл беше ударен от онова, което сицилианците наричаха „гръм“.
Зад портокаловата горичка се простираха зелените поля на едно баронско имение. Надолу по пътя откъм гората се намираше вила в римски стил, сякаш изкопана от рунините на Помпей. Това беше малък дворец с огромен мраморен портал и гръцки колони с канелюри. През тези колони излезе едно ято от селски момичета, пазени от две дебели матрони, облечени в черно. Бяха от селото и очевидно бяха изпълнили древното си задължение към местния барон — да почистят вилата и да я подготвят за пребиваването му там през зимата. Сега отиваха в полето да наберат цветя, с които да изпълнят стаите. Те събираха розовите цветове на фия, яркочервена глициния и ги смесваха с портокалови и лимонови цветчета. Момичетата, които не забелязаха мъжете, почиващи си в портокаловата горичка, се приближаваха все повече и повече.
Те бяха облечени в евтини рокли на ярки шарки, прилепнали към телата им. Още нямаха двайсет години, но бяха с онази пълна женственост, с окъпана от слънцето плът, която узряваше толкова бързо. Три-четири от тях започнаха да гонят едно момиче към горичката. Момичето, което гонеха, държеше в лявата си ръка чепка едро червено грозде, а с дясната късаше зърна от чепката и ги хвърляше по преследвачките си. Тя имаше корона от къдрава коса, тъмночервена като гроздето, а тялото й сякаш щеше да изскочи от кожата си.
Съвсем близо до гората тя спря стресната, забелязала непривичните цветове на мъжките ризи. Стоеше там на пръсти, готова да побегне като сърна. Сега беше много близо, достатъчно близо, за да могат мъжете да видят всяка подробност на лицето й.
Всичко у нея беше овално — очите, формата на лицето, очертанията на челото й. Кожата й беше като прелестно тъмно кадифе, а очите й бяха големи, тъмновиолетови или кафяви, но тъмни, с дълги гъсти мигли, които хвърляха сянка върху прелестното й лице. Устните й бяха пълни, без да са дебели, сладки, без да са нерешителни, и оцветени с тъмночервено от сока на гроздето. Тя беше така невероятно прелестна, че Фабрицио измърмори: „Исусе Христе, вземи душата ми, аз умирам“, но думите прозвучаха малко прекалено дрезгаво. Сякаш чуло го, момичето се отпусна на ходилата си, извърна се й побягна обратно към преследвачките си. Докато тичаше, хълбоците й се очертаваха под прилепналата рокля като хълбоци на животно — прелъстителни и езически в своята невинност. Когато стигна до приятелките си, тя отново се извърна и лицето й беше като тъмно петно на фона на поляната с ярки цветя. Тя протегна ръка, тази, в която държеше гроздето, и посочи към горичката. Момичетата побягнаха, като се смееха, а облечените в черно дебели матрони им се скараха.
Майкъл Корлеоне в един миг се видя, че стои прав, а сърцето в гърдите му биеше; чувствуваше се леко замаян. Кръвта бушуваше в тялото му до всички крайници, пулсираше във върховете на пръстите на ръцете му, във върховете на пръстите на краката му. Всички благоухания на острова се втурнаха на крилата на вятъра — от портокаловите и лимоновите цветчета, от гроздето, от цветята. Струваше му се, че тялото му е изскочило някъде извън самия него. И тогава чу, че двамата овчари се смеят.
— Теб май че те удари гръм, а? — рече Фабрицио, потупвайки го по рамото. Дори Кало започна да се държи приятелски, потупваше го по ръката и му говореше: „Успокой се, човече, успокой се“, но го казваше с обич. Сякаш Майкъл беше блъснат от кола. Фабрицио му подаде бутилка вино и Майкъл отпи голяма глътка. Това проясни ума му.