— За какво, по дяволите, говорите, проклети скотоложци? — попита ги той.
И двамата мъже се смееха. Кало, чието честно лице беше придобило най-сериозно изражение, каза:
— Не можеш да скриеш, че те е ударил гръм. Когато човек го удари гръм, всички забелязват. За бога, човече, не се срамувай от това, някои хора се молят да ги удари гръм. Ти си късметлия.
Майкъл не беше много доволен, че чувствата му можеха да бъдат отгатнати толкова лесно. Но за първи път в живота му се случваше такова нещо. То нямаше нищо общо с младежките му увлечения, нямаше нищо общо с любовта, която беше изпитвал към Кей, любов, в основата на която беше нейната свежест, интелигентност и контрастът между брюнета и блондинката. Това беше завладяващо желание да притежава, то беше незалечим отпечатък на лицето на момичето в ума му и той знаеше, че ще витае в паметта му всеки ден, ако не я притежава. Животът му се беше опростил, фокусирал се беше в една точка, всичко останало не заслужаваше дори моментно внимание. По време на изгнанието си той винаги беше мислил за Кей, въпреки че чувствуваше, че никога вече не можеха да бъдат любовници, дори приятели. В края на краищата той беше убиец, мафиот, който се беше включил в играта. Сега Кей беше изцяло изтрита от съзнанието му.
Фабрицио оживено каза:
— Ще отида в селото и ще разбера коя е. Кой знае, може да е по-достъпна, отколкото си мислим. За ударените от гръм има само един лек, нали, Кало?
Другият овчар кимна сериозно с глава. Майкъл не каза нищо. Той последва двамата овчари, които тръгнаха надолу по пътя към близкото село, в което беше изчезнало ятото момичета.
Селото беше събрано около традиционния централен площад с чешма. Но то беше на главен път, затова имаше няколко магазина, пивници и едно малко кафене стри маси отвън на малка тераса. Овчарите седнаха на едната маса и Майкъл се присъедини към тях. Момичетата не се виждаха никъде, нямаше дори следа от тях. Селото изглеждаше като изоставено, ако се изключеха малките момчета и едно залитащо магаре.
Собственикът на кафенето дойде да ги обслужи. Той беше нисък, плещест човек, почти джудже, но ги поздрави весело и сложи на масата чиния с нахут.
— Вие сте чужденци тук — каза той, — затова ми позволете да ви посъветвам. Опитайте виното ми. Гроздето е от моето стопанство и виното е направено лично от синовете ми. Те го смесват с портокали и лимони. Това е най-хубавото вино в Италия.
Те го оставиха да им донесе виното в кана и то се оказа дори по-добро, отколкото той тйърдеше — тъмночервено и силно като ракия. Фабрицио се обърна към собственика на кафенето:
— Обзалагам се, че познаваш всички момичета тук. Видяхме няколко хубавици да идват насам по пътя и този приятел тук остана ударен от гръм, като видя една от тях. — Той посочи Майкъл.
Собственикът на кафенето погледна Майкъл с по-голям интерес. Деформираното му лице му се беше сторило преди съвсем обикновено, незаслужаващо да бъде погледнато повторно. Но човек, ударен от гръм, беше друго нещо.
— По-добре си вземи за в къщи няколко бутилки вино за довечера, приятелю — каза той. — Ще имаш нужда от помощ, за да заспиш.
Майкъл попита човека:
— Познаваш ли го това момиче? Има ситна къдрава коса, много мека кожа, много големи и много тъмни очи. Познаваш ли такова момиче в селото?
Собственикът на кафенето рязко каза:
— Не. Не познавам такова момиче. — Той изчезна от терасата на кафенето си.
Тримата мъже изпиха бавно виното си, изпразниха каната и поискаха още. Собственикът не се появи повече. Фабрицио влезе вътре в кафенето. Когато излезе, той направи гримаса и се обърна към Майкъл:
— Точно както си мислех, това е неговата дъщеря и сега той беснее отзад и се чуди как да ни скрои някой номер. Мисля, че е по-добре да тръгваме към Корлеоне.
Независимо от месеците, прекарани на острова, Майкъл още не можеше да свикне с обидчивостта на сицилианците по въпросите на секса, но реакцията на човека сега беше прекалена дори за един сицилианец. Двамата овчари обаче, изглежда, я приеха като нещо нормално. Те го чакаха да си тръгнат. Фабрицио каза:
— Старият негодник спомена, че има двама сина, големи яки момчета, на които трябва само да им подсвирне. Хайде да тръгваме.
Майкъл се втренчи във Фабрицио студено. Досега той се беше държал като тих и внимателен млад човек, типичен американец, с тази разлика, че щом се криеше в Сицилия, сигурно беше извършил нещо мъжествено. Сега за пръв път овчарите виждаха погледа на Корлеонови. Дон Томазино, като знаеше истинската самоличност на Майкъл и онова, което той беше извършил, беше винаги внимателен и се отнасяше към него като към „уважаван човек“ като самия него. Но тези простодушни овчари си бяха съставили свое собствено мнение за Майкъл, което не беше много прозорливо. Студеният поглед, твърдото пребледняло лице на Майкъл, гневът, който се излъчваше от него — както студена пара от лед, — изтриха усмивките от лицата им и угасиха желанието им за фамилиарничене.