Аполония все още не беше докоснала подаръка си. Майка й го взе, за да и го покаже, и тя повдигна дългите си мигли за миг, а после погледна право към Майкъл, кестенявите й очи трогателни като на кошута, и каза: „Грация“. За първи път той чу гласа й.
В него имаше кадифената мекота на младостта и стеснителност, които накараха ушите на Майкъл да зазвънят. Той продължаваше да гледа встрани от нея и да разговаря с бащата и майката, защото страшно се смущаваше, като я погледнеше. Но Майкъл забеляза, че въпреки традиционно широката рокля, тялото й почти се открояваше през плата с нескрита чувственост. Той забеляза също как кожата й потъмнява, когато тя се изчервява — тъмната кадифена кожа ставаше още по-тъмна от нахлуващата в лицето кръв.
Най-после Майкъл стана да си върви и останалите също станаха. Те се сбогуваха официално, момичето най-после застана срещу него, когато се ръкуваха, и той почувствува смущение от допира — ръката й беше топла и груба, ръка на селянка. Бащата тръгна с него надолу по хълма до колата му и го покани на вечеря следващата неделя. Майкъл кимна, но знаеше, че не може да чака цяла седмица, за да види момичето отново.
И не дочака неделята. На следващия ден, без своите овчари, той отиде с колата до селото и седна на терасата на кафенето да поговори с баща й. Сеньор Вители се смили и изпрати да повикат жена му и дъщеря му да дойдат в кафенето при тях. Тази среща не беше толкова мъчителна. Аполоння не се стесняваше вече толкова и говори повече. Беше облечена във всекидневната си шарена рокля, която й отиваше много повече.
На следващия ден се случи същото. Само че този път Аполоння си беше сложила златната верижка, която й беше подарил. Тогава той й се усмихна, като разбираше, че това е знак за него. Изкачи се с нея по хълма, а майка й вървеше наблизо зад тях. Но за двамата млади беше невъзможно да не се докосват и Аполония се спъна веднъж и политна към него, така че той трябваше да я хване, и тялото й, толкова топло и живо в ръцете му, надигна у него огромна топла вълна кръв, която го заля целия. Те не можаха да видят усмивката на майката зад тях, която знаеше, че нейната дъщеря е като дива коза и не се е спъвала по тази пътека от пеленаче. Усмихваше се и затова, че този беше единственият начин младият мъж да докосне дъщеря й преди сватбата.
Това продължи две седмици. Майкъл й носеше подаръци всеки път, когато ходеше, и постепенно тя стана по-малко стеснителна. Но никога не можаха да се срещнат без опекун. Тя беше само едно селско момиче, почти неграмотно, без каквато и да е представа за света, но притежаваше свежест, жажда за живот, която с помощта на езиковата бариера я правеха да изглежда интересна. По молба на Майкъл всичко стана много бързо. И защото момичето беше не само очаровано от него, но и знаеше, че сигурно е и богат, насрочена беше дата за сватбата след две седмици.
Сега дон Томазино се намеси. Беше получил съобщение от Америка, че на Майкъл не може да му се заповяда, но че трябва да бъдат взети всички елементарни предпазни мерки. Дон Томазино пое ролята на баща на младоженеца, за да осигури присъствието на своите лични телохранители. Кало и Фабрицио също бяха гости на сватбата от страна на Корлеоне, както и доктор Таца. Младоженецът и младожецката щяха да живеят във вилата на доктор Таца, опасана с каменна ограда.
Сватбата беше като обикновените селски сватби. Селяните, стояха на улиците и хвърляха цветя, когато сватбарите — младоженци и гости — вървяха пеш от църквата до дома на младоженката. Сватбената процесия засипваше всички наоколо със захаросани бадеми — традиционните сватбени бонбони, а с останалите бонбони направиха захарнобели планини върху брачното легло на младоженката, което в случая беше само символично, тъй като първата нощ щеше да бъде прекарана във вилата извън Корлеоне. Сватбеното тържество продължи до полунощ, но младоженецът, и младоженката си тръгнаха с алфаромеото преди това. Когато дойде време да тръгват, Майкъл с учудване разбра, че майката щеше да отиде във вилата заедно с тях по молба на младоженката. Бащата му обясни: момичето било младо, девствено, леко поизплашено и щяло да има нужда да поговори с някого на сутринта след своята първа брачна нощ; да я насочат правилно, ако нещо не станеше както трябва. Тези неща понякога можеше да се усложнят. Майкъл видя, че Аполония го гледа някак нерешително с огромните си тъмнокафяви очи. Той й се усмихна и кимна.