— Не, първо ще отиде при родителите си, при нас ще дойде след няколко дни. — Той изгледа Фабрицио, който забърза към каменната постройка, която служеще за гараж на алфа-ромеото.
Майкъл слезе долу да се измие. Аполония я нямаше. Сигурно беше в кухнята и приготвяше закуската му сама, за да заличи вината, която изпитваше затова, че иска да види родителите си още веднъж, преди да отпътува толкова далече, на другия край на Сицилия. Дон Томазино щеше да уреди да я закарат там, при Майкъл.
Долу в кухнята старата Филомена му донесе кафето и срамежливо се сбогува с него.
— Ще поздравя баща си от теб — каза Майкъл и тя кимна. В кухнята влезе Кало и попита Майкъл:
— Колата е готова, да взема ли багажа ти?
— Не, аз ще го взема — каза Майкъл. — Къде е Апола? — На лицето на Кало се изписа закачлива усмивка. — Тя седи на седалката на шофьора и умира от желание да натисне газта. Ще стане истинска американка, преди да отиде в Америка. — Беше нечувано за една селянка в Сицилия да се опитва да кара кола. Но понякога Майкъл оставяше Аполония да управлява алфа-ромеото в двора на вилата, като винаги седеше до нея, защото понякога вместо да натисне спирачката, тя натискаше педала на газта.
Майкъл нареди на Кало:
— Намери Фабрицио и ме чакайте в колата. — Той излезе от кухнята и изтича нагоре по стълбите към спалнята. Багажът му беше вече готов. Преди да го вземе, той погледна през прозореца и видя, че колата е паркирана по-близо до портала, отколкото до входа на кухнята. Аполония седеше в колата с ръце на волана, като дете. В този миг Кало слагаше кошницата с обяда на задната седалка. И тогава Майкъл с раздразнение забеляза, че Фабрицио се измъква през вратите на вилата по някаква работа навън. Какво, по дяволите, правеше този човек? Той видя, че Фабрицио хвърля поглед назад през рамото си — поглед, който му се стори някак коварен. Трябваше да сложи на мястото му този проклет овчар. Майкъл слезе по стълбите и реши да мине през кухнята, за да види Филомена пак и да се сбогува с нея. Той попита старата жена:
— Доктор Таца още ли спи?
По набръчканото лице на Филомена се изписа лукаво изражение.
— Старите петли не могат да посрещат слънцето. Докторът беше в Палермо снощи. — Майкъл се засмя. Той излезе през входа на кухнята и миризмата на лимонови цветчета нахлу и в неговия повреден нос. Само на десетина крачки нагоре по алеята на вилата видя Аполония да му маха с ръка от колата и тогава разбра, че тя му прави знак да остане там, където е, че иска да закара колата до мястото, където беше той. Кало стоеше до колата и се усмихваше, небрежно хванал лупарата си в ръка. А Фабрицио не се виждаше никъде. И в този миг, без сам да разбере как, в главата му всички откъслечни подробности се сглобиха и Майкъл изкрещя на момичето: „Не, не.“ Но викът му се удави в трясъка на страхотната експлозия, когато Аполония завъртя ключа да запали колата. Вратата в кухнята стана на парчета, а Майкъл беше отхвърлен към стената на вилата почти на пет метра. Камъните, падащи от покрива на вилата, го удряха по рамената, а един от тях отскочи от главата му, докато лежеше на земята. Остана в съзнание само толкова, за да види, че от алфаромеото не остана нищо освен четирите колела и стоманените им оси.
Дойде в съзнание в една стая, която изглеждаше много тъмна, и чу гласове, които бяха толкова тихи, че по-скоро бяха само звуци, отколкото думи. Воден от животински инстинкт, се опита да се преструва, че е още в безсъзнание, но гласовете млъкнаха и някой се надвеси над него от един стол близо до леглото му. Сега гласът беше по-ясен и говореше: „Най-после, дойде в съзнание.“ В стаята светна лампа, чиято светлина беше като огън в очите му, и Майкъл извърна глава. Главата му тежеше безчувствена. И тогава видя, че лицето над леглото му беше на доктор Таца.
— Нека те погледна за миг и ще изгася лампата — каза доктор Таца нежно. Той светна в очите на Майкъл с малко колкото молив фенерче. — Ще се оправиш — каза доктор Таца и се обърна към някой друг в стаята: — Можеш да говориш с него.
Беше дон Томазино, който седеше на стол близо до леглото на Майкъл. Сега Майкъл го виждаше ясно. Дон Томазино го питаше: „Майкъл, Майкъл, може ли да говоря с теб? Искаш ли да си починеш?“
По-лесно му беше да вдигне ръка и да направи знак и дон Томазино продължи:
— Фабрицио ли изкара колата от гаража?
Без да съзнава, Майкъл се усмихна. Смразяваща усмивка, която беше някакъв странен израз на потвърждение. Дон Томазино каза:
— Фабрицио е изчезнал. Чуй ме, Майкъл. Ти беше в безсъзнание почти цяла седмица. Разбираш ли? Всички мислят, че си мъртъв, и спряха да те търсят. Изпратих съобщение на баща ти и той ни даде инструкции. Вече не е далеч денят, когато ще се върнеш в Америка. Междувременно ще почиваш тук спокойно. Ти си на сигурно място високо в планината в един специален чифлик, моя собственост. Сега, когато те считат за мъртъв, хората от Палермо се помириха с мен. В същност те през цялото време са преследвали теб. Искали са да убият теб, а в същото време всички смятаха, че преследват мен. Това е нещо, което трябва да знаеш. Колкото до всичко останало, остави го на мен. Възстановявай силите си и бъди спокоен.