Сега Майкъл си спомни всичко. Знаеше, че жена му е мъртва, че Кало също е мъртъв. Замисли се за старата жена в кухнята. Не можеше да си спомни дали тя беше излязла навън с него. Той прошепна: „Филомена?“ Дон Томазино каза тихо:
— Тя не беше ранена от експлозията, само й потече кръв от носа. Не се тревожи за нея.
Майкъл каза:
— Фабрицио. Кажете на овчарите, че онзи, който ми предаде Фабрицио, ще получи най-хубавите пасища в Сицилия.
И двамата мъже сякаш въздъхнаха с облекчение. Дон Томазино взе чаша от масата и отпи някаква кехлибарена течност, която то накара да тръсне глава. Доктор Таца седна на леглото и каза почти разсеяно:
— Знаеш ли, че си вдовец? Това е рядкост в Сицилия. — Като че ли така можеше да го успокои.
Майкъл направи знак на дон Томазино да се наведе по-близо до него. Дон Томазино седна на леглото и наведе главата си.
— Кажете на баща ми да ме върне в къщи — рече Майкъл. — Кажете му, че искам да бъда негов син.
Но измина цял месец, преди Майкъл да се възстанови от раните си, и още два месеца след това, докато всички необходими документи и приготовления бъдат готови. Тогава го прехвърлиха от Палермо до Рим със самолет и от Рим до Ню Йорк също със самолет. През всичкото това време не можаха да открият и следа от Фабрицио.
КНИГА СЕДМА
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Когато Кей Адамс се дипломира, тя започна работа като учителка в родния си град в щата Ню Хампшър. През първите шест месеца след изчезването на Майкъл тя се обаждаше всяка седмица на майка му да пита за него. Госпожа Корлеоне беше винаги любезна и винаги завършваше разговора с думите: „Ти много, много мило момиче. Забрави Майк и си намери друг съпруг.“ Кей не се обиждаше от нейната откровеност и разбираше, че майката говори така от загриженост за нея — едно младо момиче в комплицирано положение.
Когато завърши своя първи учебен срок, тя реши да отиде до Ню Йорк да си купи свестни дрехи и да се срещне с някои стари приятелки от университета. Мислеше също да си потърси интересна работа в Ню Йорк. Беше живяла като стара мома почти две години — четеше и преподаваше, отказваше да излиза на срещи, отказваше изобщо да излиза, макар да беше престанала вече да звъни в Лонг Бийч. Знаеше, че не може да продължава така, беше започнала да става раздразнителна и нещастна. Но винаги беше вярвала, че Майкъл ще й пише или ще й се обади по някакъв начин. Обаче фактът, че той не го беше сторил, я унижаваше. Криво й беше, че той не се доверява дори на нея.
Тя взе ранен влак и се настани в хотела си следобед. Приятелките й работеха и тя не искаше да ги безпокои в службите им, имаше намерение да им се обади вечерта. Но не й се искаше и да ходи по магазините след изтощителното пътуване с влака. Сама в стаята на хотела, си спомняше всички пъти, когато с Майкъл бяха използували стаи в хотели, за да се любят, и се почувствува изоставена. И това по-силно от всичко друго я накара да се обади на майката на Майкъл в Лонг Бийч.
На телефона се обади груб мъжки глас с типичен, поне за нея, нюйоркски акцент. Кей помоли да разговаря с госпожа Корлеоне. Последваха няколко минути тишина и после Кей чу глас с подчертан акцент да пита кой се обажда.
Сега Кей беше леко смутена:
— Кей Адамс, госпожо Корлеоне — каза тя. Спомняте ли си за мен?
— Разбира се, разбира се, помня те — каза госпожа Корлеоне. — Защо ти не се обади вече? Ожени ли се?
— Не, не — каза Кей. — Бях заета. — Беше изненадана от очевидното раздразнение в гласа на майката, че е престанала да се обажда. — Обаждал ли ви се е Майкъл? Добре ли е той?
На другия край на телефона настъпи мълчание, после се чу увереният глас на госпожа Корлеоне:
— Майкъл си е в къщи. Не се обаждал тебе? Тебе не виждал?
Кей почувствува, че на стомаха й прималява от; смущението и унизителното желание да се разплаче. Гласът й пресекна, когато попита:
— От колко време си е в къщи? Госпожа Корлеоне отговори:
— От шест месеца.
— О, разбирам — каза Кей. И тя наистина разбра. Почувствува топли вълни от срам, че майката на Майкъл е разбрала с какво неуважение се е отнесъл той към нея. И тогава се ядоса. Ядоса се на Майкъл, на майка му, на всички чужденци италианци, които нямаха елементар но възпитание да се държат приятелски поне от приличие, макар и след като една любовна история е приключила. Не знаеше ли Майкъл, че тя щеше да се тревожи за него като приятел, дори той да не я желаеше вече за партньорка в леглото, дори да не искаше вече да се ожени за нея? Нима Майкъл я мислеше за едно от онези жалки прости италиански момичета, които се самоубиват или правят сцени, след като отдадат девствеността си и после ги изоставят? Тя заговори с възможно най-безразличен тон: