Майкъл й се ухили:
— Казвам ти само онова, в което вярва баща ми. Искам само да разбереш, че какъвто и да е, той не е безотговорен, поне в обществото, което е създал. Той не е някое смахнато чудовище, което стреля безразборно, както, изглежда, си мислиш ти. Той е разумен човек по свой начин.
— А в какво вярваш ти? — тихо попита Кей. Майкъл сви рамене.
— Вярвам в моето семейство — каза той. — Вярвам в теб и в семейството, което бихме могли да създадем. Не се доверявам на обществото да ни закриля, нямам никакво намерение да оставя съдбата си в ръцете на хора, чиято единствена заслуга е, че са успели да убедят група хора да гласуват за тях. Но за сега това е всичко. Времето на моя баща отмина. Нещата, които той е вършил, не могат вече да бъдат вършени, освен с много голям риск. Независимо дали му харесва или не, семейство Корлеоне трябва да се присъедини към обществото с голям заряд собствена сила, с други думи — пари и други ценности. Искам да осигуря моите деца колкото е възможно по-добре, преди те да поемат тази обща съдба.
— Но ти доброволно се би за своята страна, беше герой от войната — каза Кей. — Какво те накара да се промениш?
Майкъл заяви:
— Това наистина няма да ни доведе доникъде. Но може би аз съм само един от онези истински старомодни консерватори, каквито отглеждат в твоя роден град. Аз се грижа само за себе си. Правителствата наистина не правят много за своите народи, нещата се свеждат в същност до това, но то не е всичко. Мога само да кажа, че съм длъжен да помогна на баща си, трябва да бъда на неговата страна. А ти трябва да решиш дали да застанеш на моята. — Той й се усмихна. — Сигурно сгреших, като ти предложих да се оженим.
Кей потупа леглото:
— Не знам за женитбата, но изкарах цели две години без мъж и сега няма да те пусна така лесно. Хайде, идвай тук.
Когато отново бяха заедно в леглото, на тъмно, тя го попита шепнешком:
— Вярваш ли ми, че не съм имала друг, откакто ти замина?
— Вярвам — каза Майкъл.
— А ти? — прошепна тя с по-тих глас.
— Аз имах — каза Майкъл и почувствува, че тя леко настръхна. — Но не през последните шест месеца. — Това беше вярно, Кей беше първата жена, която той любеше след смъртта на Аполония.
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Пищно обзаведеният апартамент гледаше към изкуствения вълшебен свят зад хотела — там имаше присадени палмови дървета, осветени от лампи с жълта светлина, два огромни плувни басейна, които проблясваха в тъмносиньо от светлината на пустинните звезди. На хоризонта се виждаха пясъци и каменисти планини, които ограждаха Лас Вегас, сгушил се в своята долина. Джони Фонтейн пусна тежката, богато бродирана сива завеса и отново се обърна към стаята.
Специална команда от четирима души — супервайзърът, крупието, помощникът му и една келнерка в своя оскъден кабаретен костюм — подготвяха всичко за играта. Нино Валенти лежеше на дивана в определената за хол част от апартемента и държеше в ръка водна чаша с уиски. Той наблюдаваше как хората от казиното нареждат игралната маса за „21“ с форма на бъбрек, съответно с шест тапицирани стола край нея.
— Чудесно, чудесно — изломоти той с глас, който не беше съвсем пиянски. — Джони, ела да залагаш с мен срещу тези копелета. Аз съм късметлия. Ще ги скъсаме от бой.
Джони седна на една табуретка срещу дивана.
— Знаеш, че не играя на комар — каза той. — Как се чувствуваш, Нино?
Нино Валенти му се ухили:
— Чудесно. Поръчал съм в полунощ да дойдат курви, после вечеря, а после сме отново на игралната маса. Знаеш ли, спечелих от казиното петдесет бона и оттогава вече цяла седмица ме тормозят да играя пак.
— Чух — каза Джони Фонтейн. — На кого искаш да ги оставиш, когато пукнеш?
Нино пресуши чашата си:
— Джони, как, по дяволите, си си спечелил име на плей-бой? Та ти си жив заспал, Джони. За бога, дори туристите в този град се забавляват повече от теб.
Джони отвърна:
— Вярно е. Искаш ли да ти помогна да се примъкнеш до масата?
Нино с мъка седна на дивана и здраво стъпи с крака на килимчето.
— Ще се справя и сам — заяви той. Остави чашата си да падне на пода, стана и без да се олюлява, отиде до масата. Крупието беше готов, супервайзърът стоеше зад него и наблюдаваше. Помощникът на крупието седна на стол по-далеч от масата. Келнерката седна на друг стол така, че да може да гледа Нино Валенти.
Нино леко почука с пръсти по зеленото сукно.
— Чипове — нареди той.
Супервайзърът извади тефтерче от джоба си, попълни едно листче и го сложи пред Нино заедно с малка писалка.