Джони Фонтейн каза:
— Сега ще извикаме вашия лекар, ясно ли ти е. Прати някой в казиното, ако трябва.
Изминаха повече от петнайсет минути, преди Джулс Сигал да дойде в апартамента. Джони с раздразнение забеляза, че този човек никога не изглеждаше като лекар. Тази вечер беше облечен с плетено синьо поло и носеше бели кожени обувки на бос крак. Изглеждаше ужасно смешен с традиционната черна лекарска чанта. Джони го запита:
— Що не си носиш багажа в сак за голф?
Джулс се засмя с разбиране:
— Да, тази чанта е истинско бреме. Изкарва акъла на хората. Във всеки случай трябва да й сменят цвета.
Той отиде до леглото на Нино. Отвори чантата си и се обърна към Джони:
— Благодаря за чека, който ми изпрати за консултацията. Беше прекалено щедър. Не съм направил чак толкова за теб.
— Наистина не си — каза Джони. — Както и да е, няма значение, стара работа. Какво му е на Нино?
Джулс пъргаво преслуша сърцето, премери пулса и кръвното налягане. Извади спринцовка от чантата си, боцна ловко иглата в ръката на Нино и натисна буталото. Спящото лице на Нино загуби восъчната си бледост и бузите му поруменяха, сякаш кръвта беше започнала да пулсира по-бързо.
— Много прост случай — каза Джулс оживено. — Имах възможност да го прегледам и да направя някои изследвания в началото, когато дойде тук и припадна. Наредих да го преместят в болница, преди да дойде в съзнание. Има диабет, в лека форма, получен късно и устойчив, който не представлява никаква опасност, ако човек се лекува, пази диета и всичко останало. Но той упорито не му обръща внимание. Освен това твърдо е решил да умре от пиене. Черният му дроб е разрушен, а и мозъкът му отива натам. В момента е в лека диабетична кома. Моят съвет е да го пратите на лечение.
Джони почувствува, че му олеква. Значи не беше много сериозно; Нино само трябваше да се погрижи за себе си.
— Имаш пред вид някое заведение за алкохолици ли? — попита Джони.
Джулс отиде до барчето в далечния ъгъл на стаята и си сипа едно уиски.
— Не — рече той. — Имам пред вид да го затворят в лудница.
— Не ставай смешен — каза Джони.
— Не се шегувам — заяви Джулс. — Не разбирам много от психиатрия, но имам известна представа, защото е част от занаята ми. Твоят приятел Нино може да се възстанови, стига черният му дроб да не е съсипан напълно, което в същност не можем да узнаем преди аутопсията. Но истинското му заболяване е в главата. В същност него не го интересува дали ще умре, възможно е дори да иска да се самоубие по този начин. Докато не се излекува това, за него няма никаква надежда. Затова те съветвам да го пратиш в психиатрията, където ще може да бъде подложен на необходимата психотерапия.
На вратата ce почука и Джони отиде да види кой е. Беше Луси Мансини. Тя прегърна Джони и го целуна:
— Джони, толков е хубаво, че те виждам — каза тя.
— Отдавна не сме се виждали — каза Джони Фонтейн. Той забеляза, че Луси се е променила. Беше достатъчно поотслабнала, дрехите й бяха далеч по-хубави и и стояха по-добре. Прическата отиваше на лицето й — беше късо подстригана като момче. Изглеждаше по-млада и по-хубава от когато и да било и през главата му мина мисълта, че тя може да му прави компания тук, във Вегас. Щеше да му бъде много приятно да се движи с такава мадама. Но преди да пусне в ход чара си, той си спомни, че тя е гадже на доктора. Значи нямаше да стане. Усмихна й се само като приятел и попита:
— Какво търсиш в апартамента на Нино посред нощ? Тя го тупна по рамото:
— Чух, че Нино е болен и че Джулс е тук. Исках само да видя дали не мога да помогна с нещо. Нино е добре, нали?
— Разбира се — каза Джони. — Ще се оправи. Джулс Сигал се беше проснал на дивана.
— Хич го няма — обади се той. — Предлагам ви да останем тук, докато той дойде в съзнание. И после всички да го убедим да постъпи в психиатрия. Луси, ти си му симпатична, може би ще можеш да помогнеш. А ти, Джони, ако си му истински приятел, ще ни подкрепиш. В противен случай съвсем скоро черният дроб на Нино ще бъде експонат № 1 в някоя университетска лаборатория.
Джони се засегна от пренебрежителното отношение на доктора. За какъв, по дяволите, се мислеше? Тъкмо понечи да му отговори и от леглото се чу гласът на Нино:
— Хей, стари приятелю, сипи ми една чашка.
Нино беше седнал в леглото. Той се ухили на Луси и й викна:
— Хей, сладурче, ела при стария Нино. — И разтвори широко ръцете си. Луси седна на края на леглото и го прегърна. Странно, но Нино не изглеждаше зле сега, държеше се почти нормално.
Нино щракна с пръсти: