— Предполагам, че Кей го е убедила да го стори. Той не искаше да го направи, когато се ожениха. Чудя се защо. Изглеждаше толкова ужасно и носът му течеше непрекъснато. Отдавна трябваше да го направи. — Тя замълча за малко. — Джулс беше повикан от семейство Корлеоне да присъствува на операцията. Използуваха го като консултант и наблюдател.
Джони кимна и сухо каза:
— Аз го препоръчах.
— Така ли! — изненада се Луси. — Както и да е, Майк каза, че иска да направи нещо за Джулс. Затова ни събира на вечеря утре.
Джулс замислено каза:
— Той не се доверява на никого. Предупреди ме да следя какво прави всеки. Операцията беше съвсем елементарна, нищо особено. Всеки компетентен човек можеше да я извърши.
От спалнята се чу шум и те погледнаха към завесата. Нино отново беше дошъл в съзнание. Джони отиде и седна до него, а Джулс и Луси застанаха в долния край на леглото. Нино едва-едва им се усмихна:
— Добре, ще престана да се правя на много умен. Наистина се чувствувам ужасно. Джони, спомняш ли си, какво се случи почти преди година, когато бяхме с онези две мадами в Палм Спрингс? Кълна ти се, че не те ревнувах за онова, което се случи. Бях щастлив. Вярваш ли ми, Джони? Джони успокоително каза:
— Разбира се, Нино, вярвам ти.
Луси и Джулс се спогледаха. От всичко, което бяха чули и знаеха за Джони Фонтейн, изглеждаше невероятно той да отнеме момичето на близък приятел като Нино. И защо Нино казваше, че не го е ревнувал, чак година след това? Една и съща мисъл мина през ума и на двамата, че Нино романтично иска да умре от пиене, защото някое момиче го е изоставило заради Джони Фонтейн.
Джулс отново прегледа Нино.
— Ще извикам сестра да остане тази вечер при теб в стаята — каза той. — Наистина трябва да полежиш няколко дни. Не те будалкам. )
Нино се усмихна:
— Добре, докторе, само гледай сестрата да не е много хубава.
Джулс се обади за сестра и после двамата с Луси си отидоха. Джони седна на един стол близо до леглото, за да дочака сестрата. Нино отново заспиваше с изтощен вид на лицето. Джони си мислеше за онова, което Нино беше казал — че не го е ревнувал за онова, което се беше случило преди година с онези две мадами в Палм Спрингс. И през ум не му беше минавало, че Нино го е ревнувал.
Преди година Джони седеше в разкошно обзаведения си кабинет, в кабинета на филмовата компания, която оглавяваше, и се чувствуваше така зле, както никога през живота си. И това беше учудващо, защото първият филм, който беше направил със себе си в главната роля и Нино в другата мъжка роля, печелеше тонове пари. Всичко беше станало както трябва. Всеки си беше свършил работата. Филмът не надхвърли определения финансов лимит. Всички щяха да направят цяло състояние от него, а Джак Уолц губеше десет години от живота си. Сега Джони правеше още два филма, в единия главната роля изпълняваше той, а в другия — Нино. Нино беше страшен на екрана, като едно от онези очарователни и романтични влюбени момчета, които жените умират да притиснат към гърдите си. Малкото загубено момче. Всичко, до което той се докосваше, носеше пари, те просто валяха. Кръстникът получаваше своя дял чрез банката и това караше Джони да се чувствува наистина добре. Но днес това не му помагаше много. Сега, когато беше независим филмов продуцент, той имаше толкова власт, а може би и повече, отколкото когато и да било като певец. Красиви мадами го налитаха отвсякъде точно както преди, макар сега да го правеха повече от търговски съображения. Имаше собствен самолет, живееше дори още по-разточително, облагодетелствуван от по-малкия данък, с който бизнесменът се облагаше, за разлика от актьора. Тогава какво, па дяволите, го тормозеше?
Той знаеше какво. Главата го болеше, имаше болки в назалните пътища, гърлото го сърбеше. Единственият начин да се почеше и да се освободи от този сърбеж беше да попее, а той се страхуваше дори да опита. Беше се обадил на Джулс и го беше попитал кога ще бъде безопасно да пее, а Джулс му беше казал да го направи, когато изпита желание. И той беше опитал, но гласът му беше толкова дрезгав и ужасен, че се беше отказал. А на следващия ден гърлото го болеше ужасно, но по различен начин от времето преди брадавиците да бъдат оперирани. Болката беше по-лоша, пареща. Страхуваше се да продължи да пее, страхуваше се, че или ще загуби гласа си, или ще го повреди.
А щом не можеше да пее, за какво, по дяволите, му беше всичко останало? Всичко останало бяха само гадости. Пеенето беше единственото нещо, от което разбираше. Може би той знаеше за пеенето и за своята музика много повече от който и да било друг в света. Едва сега разбираше, че е толкова добър. Всички тези години го бяха направили истински професионалист. Никой не можеше да му каже кое е вярно и кое грешно, нямаше нужда да пита когото и да било. Той знаеше. Каква загуба, каква проклета загуба.