Той отиде на остъклената веранда, където имаше пиано. Когато пееше с оркестъра, беше свирил на пианото, така, на майтап, и можеше да изсвири някоя песен в псевдобаладичен, покъртителен стил. Сега седна и си затананика с пианото, много тихо, като произнасяше някои думи, но без в действителност да пее. Без да разбере, Тайна беше влязла в хола, беше му сипала чаша уиски и сега седеше с него до пианото. Той изсвири няколко мелодии, а тя тананикаше с него. Остави я до пианото и отиде горе да си вземе душ. Докато се къпеше, той си тананикаше откъси от песни, но това беше по-скоро речитатив, отколкото пеене. Облече се и слезе пак долу. Тайна все още беше сама; Нино или още беше със своето момиче, или се наливаше.
Джони отново седна на пианото, а Тайна излезе навън да погледа басейна. Той запя една от старите си песни. В гърлото си не усещаше никакво парене. Тоновете излизаха приглушени, но с нужната плътност. Той погледна към верандата. Тайна стоеше все още там, но стъклената врата бе затворена и тя нямаше да го чуе. Без да знае защо, не му се искаше никой да го чуе. Започна една стара балада, която му беше любимата песен. Пееше с пълен глас, сякаш беше пред публика, като отпускаше гласа си и чакаше познатото парещо стържене в гърлото, но то не идваше. Беше по-нисък, беше мъжки глас, а не момчешки, и мек, плътен и мек. Той свърши с песента с лекота и остана до пианото, мислейки за това.
Зад него Нино каза:
— Не е лошо, стари приятелю, никак не е лошо. Джони се завъртя. Нино стоеше на вратата сам. Момичето му не беше с него. Джони почувствува облекчение. Нямаше значение, че Нино го бе чул.
— Да — каза Джони. — Хайде да се отървем от тези двете. Изпрати ги в къщи.
Нино отвърна:
— Ти ги изпрати. Те са добри момичета, не мога да ги оскърбя. А освен това, моята току-що ми се отдаде два пъти. Много лошо ще се получи, ако я отпратя, без дори да я заведа на вечеря!
По дяволите, помисли си Джони. Нека слушат и момичетата, дори и да пее ужасно. Той се обади на един диригент на оркестър, когото познаваше в Палм Спрингс, и го помоли да им изпрати мандолина за Нино. Диригентът на оркестъра запротестира:
— По дяволите, в Калифорния никой не свири на мандолина.
Джони викна:
— Не ме интересува, намери една.
Къщата беше затрупана с техника за звукозапис и Джони накара момичетата да се заемат с копчетата и регулирнето на силата на звука. След вечеря Джони се захвана за работа. Накара Нино да му акомпанира на мандолината, а той изпя всички свои стари песни. Изпя ги целите, без да жали гласа си. Гърлото му беше здраво и му се струваше, че може да пее така до забрава. През месеците, когато не можеше да пее, често си беше мислил за пеенето, обмисляше как би интерпретирал песните по различен начин, сега, когато не беше вече момче. Беше си пял на ум песните в по-изискани варианти, с подчертаване на фразата. А сега го правеше в действителност. Понякога, при самото изпълнение, нещо се объркваше й нещата, които бяха звучали добре, когато ги беше чул само във въображението си, не излизаха добре, когато се опитваше да ги изпее на глас. На глас, помисли си той. Сега не се слушаше, концентрираше се върху изпълнението. Синхронът му леко ку цаше, но това нямаше значение, просто беше разстроен. Но в главата си той имаше метроном, който никога нямаше да му изневери. Онова, от което имаше нужда, беше само малко практика.
Накрая спря да пее. Тайна дойде при него с блеснали очи и го целуна продължително.
— Сега знам защо мама ходи на всичките ти филми — каза тя. Джони и Нино се засмяха.
Те прослушаха записите и сега Джони наистина можеше да се чуе. Гласът му се беше променил, беше се променил дяволски много, но въпреки всичко това беше несъмнено гласът на Джони Фонтейн. Беше станал много по-мек и по-плътен, както беше забелязал и преди, но се чувствуваше, че пее мъж, а не момче. В гласа имаше повече истинско чувство, повече характерност. А техниката му на пеене беше далеч по-добра от всичко, което беше правил досега. Тя просто беше съвършена. И ако сега след толкова дълго прекъсване беше толкова добър, то колко ли по-добър щеше да стане, когато бъде отново във форма? Джони се ухили на Нино:
— Наистина ли е толкова хубаво, колкото ми се струва, а? Нино погледна щастливото му лице замислено:
— Дяволски хубаво е — каза той. — Но нека да видим как ще пееш утре.
Джони се засегна, че Нино е толкова откровен:
— Ах ти, кучи сине, ти знаеш, че не можеш да пееш така. Не се тревожи за утре. Чувствувам се великолепно. — Но тази вечер повече не пя. Двамата с Нино заведоха момичетата на едно събиране, после Тайна прекара нощта в леглото му, но там не беше много добър. Момичето остана малко разочаровано. Майната й, човек не може в един ден да върши всичко добре, мислеше си Джони.