Сутринта се събуди с мрачно предчувствие, с неясния ужас, че връщането на гласа му е било само сън. После, когато се увери, че не е така, той се изплаши, че гласът му отново ще се изгуби. Отиде до прозореца и си потананика малко, а после, още по пижама, слезе долу в хола. Започна на пианото една мелодия, а след малко се опита да пее с пианото. Пееше приглушено, но не чувствуаше никаква болка, никакво дразнене в гърлото, затова отпусна гласа си. Гласът му звучеше вярно и меко, и въобще не беше необходимо да го напряга. Излизаше леко, леко, просто се лееше. Джони разбра, че лошото беше свършило, сега напълно се беше възстановил. Пет пари не даваше дали ще се провали с филмите си, нямаше никакво значение, че предишната вечер се беше изложил пред Тайна, нямаше значение, че Върджиния ще го мрази заради това, че отново може да пее. За миг само съжали за едно нещо. Ех, ако гласът му се беше върнал в момента, когато се опитваше да изпее нещо на дъщерите си, колко прекрасно щеше да бъде. Щеше да бъде толкова прекрасно.
Сестрата от хотела беше влязла в стаята, като буташе пред себе си количка, натоварена с лекарства. Джони стана и се втренчи в Нино, който спеше или може би умираше. Знаеше, че Нино не е бил ядосан, че гласът му се е върнал. Беше разбрал, че Нино го е яд само заради това, че е толкова щастлив от връщането на гласа си. И че толкова много държи на пеенето. Защото сега беше съвсем очевидно, че Нино Валенти не държеше на нищо, което да го накара да живее.
ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Майкъл Корлеоне пристигна късно вечерта и по негово нареждане не го посрещнаха на летището. Придружаваха го само двама души: Том Хейгън и един нов телохранител на име Албърт Нери.
Най-разкошният апартамент в хотела беше отделен за Майкъл и неговите придружители. В този апартамент вече чакаха хората, с които Майкъл трябваше да се срещне.
Фреди поздрави брат си с топла прегръдка. Той беше доста по-пълен, по-приветлив, весел и далеч по-издокаран. Носеше идеално скроен сив костюм и други допълнения към тоалета си. Косата му беше подстригана на пластове и сресана грижливо, като на кинозвезда, лицето му светеше — така идеално избръснато беше, а за ръцете му се беше погрижила маникюристка. Той беше съвсем различен човек от онзи, който се беше качил на кораба в Ню Йорк преди четири години.
Фреди се отдръпна назад и нежно огледа Майкъл.
— Сега, след като си оправил лицето си, изглеждаш дяволски по-добре. Най-после жена ти те убеди да го сториш, така ли? Как е Кей? Кога ще дойде тук да ни посети?
Майкъл се усмихна на брат си:
— Ти също изглеждаш добре. Кей щеше да дойде сега, но пак е бременна, а и трябва да се грижи за детето. Освен това тук съм по работа, Фреди, и трябва да се върна или утре вечер, или на следващата сутрин.
— Първо трябва да хапнеш нещо — каза Фреди. — Имаме страшен готвач в хотела, ще получиш най-добрата храна, която някога си ял. Иди си вземи душ и се преоблечи, а тук всичко ще бъде приготвено. Събрал съм всички хора, с които искаш да се срещнеш, те ще чакат, докато се приготвиш, и само ще трябва да ги повикаме.
Майкъл любезно предложи:
— Нека оставим Моу Грийн за накрая, съгласен ли си? Покани Джони Фонтейн и Нино да вечерят с нас. А също Луси и нейния приятел — лекаря. Можем да поговорим, докато ядем. — Той се обърна към Хейгън: — Искаш ли да дойде и друг някой, Том?
Хейгън поклати глава. Фреди го беше поздравил много по-хладно от Майкъл, но Хейгън го разбираше. Фреди беше в черния списък на баща си и той естествено обвиняваше техния consigliori, че не е уредил нещата. Хейгън с удоволствие би го сторил, но той не знаеше защо Фреди си беше навлякъл гнева на баща си. Дон Корлеоне не беше се оплаквал от нещо конкретно. Само даваше да се разбере, че е недоволен.
Беше минало полунощ, когато се събраха около специална маса за вечеря, наредена в апартамента на Майкъл. Луси целуна Майкъл, без да коментира операцията на лицето му и това колко по-добре изглежда сега. Джулс Сигал смело огледа коригираната кост на лицето и се обърна към Майкъл:
— Прекрасна работа. Шевът е чудесен. Синусите добре ли са?
— Да — каза Майкъл. — Благодаря за помощта.
На вечерята, докато се хранеха, вниманието на гостите беше съсредоточено върху Майкъл. Всички забелязаха приликата в начина на говорене и маниерите между него и дон Корлеоне. По някакъв странен начин той вдъхваше същото уважение, същото страхопочитание, но въпреки това беше напълно естествен, стараейки се да предразположи всички. Както обикновено, Хейгън остана на заден план, а новия човек с тях не познаваха; Албърт Нери също беше много тих и скромен. Той каза, че не е гладен, седна в един фотьойл близо до вратата и зачете местния вестник.