— Мъжко момче ли е този Уолц?
Хейгън премисли какво точно може да има пред вид дон Корлеоне, задавайки този въпрос. През всичките тези години бе разбрал, че критерият му е много по-различен от този на повечето хора, така че думите му също можеха да означават нещо друго. Има ли Уолц силен характер? Има ли силна воля? Определено имаше, но не за това питаше дон Корлеоне. Има ли собственикът на киностудиото смелост да не се поддава на провокации? Готов ли е да понесе тежки финансови загуби — което означаваше щеше ли да понесе скандала неговата голяма кинозвезда да бъде изложен като наркоман? Отговорът беше „да“. И все пак не беше онова, което дон Корлеоне имаше пред вид. Най-после Хейгън сп преведе правилно въпроса. В състояние ли е Джак Уолц да рискува всичко, дори да загуби всичко заради принципите си, заради честта си, или за да отмъсти?
Хейгън се усмихна. Рядко правеше това, но сега не можа да устои на изкушението да не се пошегува с дон Корлеоне.
— Питате дали е като сицилианците? — Дон Корлеоне кимна доволно, в знак на признание за ласкаещото го остроумие и потвърждавайки отговора. — Не, не е — отговори Хейгън.
Това бе всичко. Дон Корлеоне бе обмислял тези неща до следващия ден. В сряда следобед бе повикал Хейгън в дома си и го бе инструктирал. Тези инструкции, изпълнили го с безкрайно възхищение, запълниха останалата част от работния ден на Хейгън. Той не се съмняваше, че дон Корлеоне е разрешил проблема и че Уолц ще му се обади на сутринта с новината, че Джони Фонтейн е получил главната роля в новия му филм за войната.
В този момент телефонът наистина иззвъня, но това бе Америго Бонасера. Изпълненият с признателност глас на собственика на погребалното бюро трепереше. Той помоли Хейгън да увери дон Корлеоне, че ще му бъде приятел до гроб. Нека дон Корлеоне само му се обади и той, Америго Бонасера, ще даде живота си за скъпия Кръстник. Хейгън го увери, че всичко ще му бъде предадено.
„Дейли Нюс“ бе поместил снимки, отпечатани на цялата средна страница, на проснатите на улицата Джерн Уагнър и Кевин Мунън. Майсторски направените фотоси предизвикваха ужас — това бяха човешки същества, направени на пихтия. По някакво чудо, казваше вестникът, и двамата били още живи, но щели да бъдат месеци наред в болница и трябвало да им се направят пластични операции. Хейгън си записа да напомни на Клеменза, че трябва да направи нещо за Поли Гато. По всичко личеше, че той си разбира от работата.
Хейгън работи бързо и спорно през следващите три часа, обобщавайки доходите на дон Корлеоне от недвижимите имоти, от вноса на зехтин и от строителната му фирма. Нито една от тези компании не вървеше добре, но след като войната вече бе свършила, всички щяха да станат изключително рентабилни. Беше почти забравил за работата на Джони Фонтейн, когато секретарката му съобщи, че го търсят от Калифорния. С трепетно очакване той вдигна слушалката и каза: „Хейгън на телефона.“
Гласът, който чу, бе до неузнаваемост променен от гняв и омраза. „Мръсно копеле — крещеше Уолц, — ще ви тикна всички в затвора за сто години. Ще използувам всичките си пари до стотинка, за да ви пипна. Ще му разгоня фамилията на този Джони Фонтейн, чуваш ли, италиански простако?“
Хейгън любезно отговари: „Аз съм от немско-ирландски произход.“ Последва дълга пауза, после тракването на телефонната слушалка. Хейгън се усмихна. Нито веднъж Уолц не бе изрекъл заплаха лично срещу дон Корлеоне. Геният винаги биваше възнаграден.
Джак Уолц спеше винаги сам. Имаше голямо легло, което можеше да побере десет души, и огромна спалня, която можеше да се използува при снимането на бал, но откакто преди десет години бе починала първата му жена, той спеше сам. Това не означаваше, че въобще не спи с жени. Той бе физически здрав, въпреки възрастта си, но сега можеше да бъде възбуден само от много малки момиченца; разбрал бе, че само няколко часа на вечер с тях изчерпват силите и търпението му.
В четвъртък сутринта, неизвестно защо, той се събуди рано. Сред дрезгавата светлина на ранната утрин огромната му спалня беше като голяма ливада, обгърната в мъгла. Някъде далеч, на края на леглото, се забелязваха познати очертания и Уолц с мъка се надигна на лакти, за да ги види по-добре. Имаха формата на конска глава. Все още замаян, Уолц се пресегна и запали нощната лампа.
Онова, което видя, го потресе и смаза. Сякаш тежък ковашки чук се стовари върху гърдите му. Пулсът му запрескача и започна да му се повдига. Повърнатото се разплиска върху дебелото килимче.
Отрязаната лъскава глава на големия черен кон Хартум бе здраво залепена в засъхнала гъста кръв. Виждаха се тънки бели сухожилия. Пяна покриваше муцуната, а онези големи като ябълки очи, които преди блестяха като злато, сега бяха потъмнели от съсирената кръв и придобили цвета на гниещ плод.