Уолц бе обхванат от истински животински страх. Воден от този страх, изкрещя на прислужниците си и пак воден от същия този страх, се обади на Хейгън и така невъздържано го заплаши. Безумното му бълнуване разтревожи иконома, който повика домашния му лекар и първия му заместник от студиото. Но Уолц дойде на себе си, преди те да пристигнат.
Беше дълбоко потресен. Що за човек бе онзи, способен да унищожи животно, струващо шестстотин хиляди долара? Без да го предупреди дори с една дума. Без каквито и да е преговори действието или заповедта да бъдат отменени. Жестокостта, пълното незачитане на каквито и да било ценности говореха за човек, който смяташе, че сам си е закон, дори бог. Човек, който освен тази воля притежаваше толкова власт и умение, че пет пари не даваше за охраната на конезавода му. Защото сега вече Уолц знаеше, че конят очевидно е бил силно упоен, преди огромната глава да бъде спокойно отсечена с брадва. Хората от нощното дежурство твърдяха, че нищо не са чули. На Уолц това му се струваше невъзможно. Те можеха да бъдат заставени да говорят. Бяха подкупени и можеха да бъдат заставени да кажат кой ги е подкупил.
Уолц не беше глупав, а само безкрайно себичен. Погрешно бе сметнал, че властта, която има в своя свят, е по-могъща от властта на дон Корлеоне. Той просто се нуждаеше от някакво доказателство, че това не е така. Бе разбрал посланието, че въпреки богатството си, въпреки всичките си връзки с президента на Съединените щати, въпреки всичките си претенции за приятелство с директора на ФБР, един незначителен вносител на италиански зехтин щеше да го убие. Наистина щеше да го убие! Само защото той не искаше да даде на Джони Фонтейн желаната филмова роля. Това бе невероятно. Хората нямаха право да постъпват така. Нямаше да съществува никакъв свят, ако хората постъпваха така. Това бе лудост. Това означаваше, че човек не може да прави каквото иска със собствените си пари, с компаниите, които притежава, с властта, с която разполага. Това бе десет пъти по-лошо от комунизма. И трябваше да бъде смазано. Не биваше никога да се допуска.
Уолц позволи лекарят да му даде съвсем слабо упойващо лекарство. Това му помогна отново да се успокои и да помисли разумно. Онова, което действително го потресе, бе безцеремонността, с която този дон Корлеоне бе дал заповед за унищожаването на световноизвестен кон, струващ шестстотин хиляди долара. Шестстотин хиляди долара! И това бе само началото. Уолц потрепера. Помисли си за живота, който си бе изградил. Беше богат. Можеше да притежава най-красивите жени в света само като ги повика с пръст и им обещае договор. Крале и кралици го приемаха. Живееше живот толкова съвършен, колкото парите и властта можеха да му осигурят. Лудост бе да рискува всичко това заради една прищявка. Възможно бе да се добере до Корлеоне. Но какво бе официалното наказание за убийство на състезателен кон? Той се изсмя диво, а лекарят и прислужниците му го наблюдаваха с плахо безпокойство. Хрумна му и една друга мисъл. Той щеше да бъде прицел на подигравки в цяла Калифорния самс защото някой бе проявил презрително незачитане към неговото могъщество по такъв арогантен начин. Това определи решението му. Това и мисълта, че може би те няма да го убият. Че имат като резерв нещо много по-хитро и мъчително.
Уолц даде необходимите нареждания. Личният му доверен персонал се задействува. Прислужниците и лекарят бяха заставени да се закълнат да пазят тайна, защото в противен случай щяха завинаги да си спечелят за свои врагове Уолц и хората от неговото студио. На пресата бе съобщено, че състезателният кон Хартум е умрял от болест, прихваната по време на транспортирането му от Англия. Беше издадена заповед останките му да бъдат заровени на тайно място в имението. Шест часа по-Късно Джони Фонтейн бе уведомен по телефона от продуцента, че трябва да се яви на работа следващия понеделник.
Същата вечер Хейгън отиде в дома на дон Корлеоне, който трябваше да го подготви за важната среща с Върджил Солоцо на следващия ден. Дон Корлеоне бе повикал да присъствува и най-големият му син. Сега Сони Корлеоне посръбваше от една чаша вода, а грубото му Купидоново лице бе посърнало от умора. Сигурно още си дава зор с онази кума, помисли си Хейгън. Още едно притеснение.
Дон Корлеоне се настани в креслото, като пушеше своята пура „Ди нобили“. Хейгън винаги държеше по една кутия от тях в стаята си. Беше се опитал да накара дон Корлеоне да мине на хавански, но той бе казал, че му дразнят гърлото.