Преди да излезе, тя го попита:
— Кога пак ще те видя? Майкъл я целуна.
— Искам да си отидеш в къщи и да обмислиш нещата отново в твоето затънтено градче — каза той. — Не искам по никакъв начин да се забъркващ в тази работа. След коледните празници ще се върна в колежа и ще се видим в Хановър. Съгласна ли си?
— Съгласна съм — каза Кей. Тя го гледа, докато той излезе от стаята, после го видя, като й махна, преди да влезе в асансьора. Никога не се бе чувствувала толкова близо до него и толкова влюбена в него, и ако някой й беше казал, че ще види Майкъл чак след две години, не би могла да понесе болката.
Когато Майкъл слезе от таксито пред „Френч Хоспитъл“, той остана много учуден, че улицата беше съвсем пуста. Когато влезе в болницата, остана още по-учуден, че фоайето беше празно. Какво, по дяволите, правеха Клеменза и Тесио? Разбира се, те никога не бяха посещавали военната академия „Уест Пойнт“, но бяха запознати с тактиката поне дотолкова, че да знаят, че се поставят предни постове. Най-малко двама техни хора трябваше да бъдат във фоайето.
И най-късните посетители си бяха отишли — беше почти десет и половина вечерта. Майкъл стана напрегнат и бдителен. Не намери за необходимо да спре пред информационното гише — вече знаеше в коя стая на четвъртия етаж е баща му. Качи се с асансьора. Интересно беше, че никой не го спря, докато не стигна стаята на сестрите на четвъртия етаж. Продължи към стаята на баща си, пренебрегвайки въпроса на сестрата. Пред вратата нямаше никой. Къде, по дяволите, бяха двамата детективи, които трябваше да се навъртат наоколо, за да пазят и разпитват Стария? Къде, по дяволите, бяха хората на Клеменза и Тесио? Възможно ли бе да има някой в стаята? Но вратата беше отворена. Майкъл влезе вътре. В леглото имаше някой и на декемврийската лунна светлина, прецеждаща се през прозореца, успя да види лицето на баща си. Дори сега то беше безразлично, а гърдите му бавно се повдигаха в такт с неравномерното дишане. До леглото имаше метална стойка, от която висяха тръбички и влизаха в носа му. На пода имаше стъклено бурканче, в което по други тръбички се изпразваха отровите, отделяни от стомаха му. Майкъл постоя вътре няколко секунди, за да се убеди, че баща му е добре и излезе от стаята.
Той се обърна към сестрата:
— Казвам се Майкъл Корлеоне и искам да поседя малко при баща си. Какво стана с детективите, които трябваше да го пазят?
Сестрата беше хубаво младо момиче, доста самоуверена, с високо самочувствие.
— О, баща ви имаше твърде много посетители, които пречеха при изпълнението на служебните ни задължения — каза тя. — Преди десет минути дойде полиция и накара всички да напуснат. А после, само преди пет минути, трябваше да извикам на телефона детективите, защото в тяхното управление ги търсеха по спешност. Наложи им се и те да си тръгнат. Но вие не се тревожете, аз често наглеждам баща ви и чувам всеки звук от стаята му. Затова оставяме вратите отворени.
— Благодаря — каза Майкъл. — Ще поседя малко при него. Може ли?
Тя му се усмихна:
— Само за малко. След това, боя се, ще трябва да си отидете. Няма как, правилник.
Майкъл се върна в стаята на баща си. Той взе телефона от поставката и се обади на дежурния в болницата да го свърже с телефона в ъгловия кабинет в къщата на Лонг Бийч. Обади се Сони. Майкъл заговори тихо:
— Сони, аз съм в болницата, дойдох късно. Сони, тук няма никой. Нито един от хората на Тесио. И никакъв детектив пред вратата. Стария беше напълно беззащитен. — Гласът му трепереше. Последва дълга пауза, а след това се чу гласът на Сони — тих и развълнуван:
— Това е скритият коз на Солоцо, за който говореше ти. Майкъл отговори:
— И аз така си помислих. Но как е накарал полицаите да очистят всички и къде са отишли? Какво се е случило с хората на Тесио? За бога, да не би това копеле Солоцо да държи в ръцете си цялото нюйоркско полицейско управление?
— Не се тревожи, момчето ми. — Гласът на Сони звучеше успокояващо. — Пак имахме късмет, че отиде на посещение в болницата толкова късно. Стой в стаята на Стария. Заключи вратата отвътре. Ще изпратя там няколко души след не повече от петнайсет минути, веднага щом се обадя на няколко места. Само стой мирен и не се паникьосвай. Разбра ли, момчето ми?
— Няма да се паникьосвам — каза Майкъл. За първи път, откакто всичко това беше започнало, той почувствува, че в него се надига страхотен гняв и студена омраза към враговете на баща му.
Той затвори телефона и натисна бутончето за сестрата. Реши да действува по собствено усмотрение и да пренебрегне нарежданията на Сони. Когато сестрата влезе, той й каза: