Двама огромни, плещести полицаи сграбчиха ръцете му. Друг го претърси. Едър полицейски капитан, със златен ширит на фуражката, се заизкачва по стълбите, а хората му чинно се отдръпваха, за да му направят път. Беше много енергичен за ръста си и бялата си коса, която се подаваше изпод фуражката му. Лицето му беше силно зачервено. Той се приближи към Майкъл и грубо каза:
— Мислех, че съм успял да опандизя всички италиански копелета. Кой, по дяволите, си ти и какво правиш тук?
Един от полицаите, който държеше Майкъл, каза:
— Няма оръжие, шефе.
Майкъл не отговори. Той изучаваше полицейския капитан, невъзмутимо изследваше лицето му и металните сини очи. Един цивилен детектив каза:
— Това е Майкъл Корлеоне, синът на дон Корлеоне. Майкъл тихо попита:
— Какво е станало с детективите, които трябваше да пазят баща ми? Кой ги е освободил от тази малка формалност?
Полицейският капитан побесня от яд:
— Ах ти, мръсен разбойнико, кой по дяволите си ти, та да ми казваш какво да правя и какво не? Аз ги освободих. Пукната пара не давам за това колко италианска гангстери ще се избият един друг. Ако останеше на мен, и пръста си нямаше да мръдна, за да защитя баща ти. А сега се махай оттук. Махай се от тази улица, пале такова, и не се навирай в тази болница, когато не е време за свиждане.
Майкъл продължаваше да го изучава напрегнато. Той не се ядосваше от думите, с които полицейският капитан го наричаше. Умът му работеше трескаво. Възможно ли бе Солоцо да е бил в първата кола и да го е видял, че стои пред болницата? Възможно ли бе Солоцо да се е обадил на този капитан, за да го попита: „Защо има още от хората на Корлеоне пред болницата, след като ти платих да ги опандизиш?“ Възможно ли бе всичко това да е било внимателно замислено, както казваше Сони? Всичко съвпадаше. Все още спокоен, той заяви на капитана:
— Няма да напусна тази болница, докато не поставите охрана пред стаята на баща ми.
Капитанът не си направи труда да му отговори. Той нареди на детектива до него:
— Фил, арестувай това пале. Детективът колебливо каза:
— Момчето е чисто, капитане. Отличи се като герой по-време на войната и никога не е бил замесен в гангстерски истории. Вестниците може да раздуят нещата.
Капитанът се извърна към детектива с почервеняло от гняв лице. Той изрева:
— По дяволите, казах да се арестува.
Майкъл, който още разсъждаваше трезво, без да се ядосва, попита с преднамерена злоба:
— Колко ви плаща Турчина, капитане, за да подредите така баща ми?
Полицейският капитан се извърна към него. Той заповяда на двамата плещести полицаи: „Дръжте го.“ Майкъл усети ръцете си приковани отстрани. Видя масивния юмрук на капитана да се насочва към лицето му. Опита се да се извие настрани, но юмрукът се стовари малко под окото му. В черепа му избухна граната. Устата му се напълни с кръв и малки твърди парченца, които, както разбра, бяха зъбите му. Чувствуваше как страната му се подува, сякаш се пълнеше с въздух. Не усещаше краката си и щеше да падне, ако двамата полицаи не го бяха задържали. Но все още беше в съзнание. Цивилният детектив беше застанал пред него, за да попречи на капитана да го удари отново, като казваше:
— За бога, капитане, вие го наранихте. Капитанът високо заяви:
— Не съм го докосвал. Той се нахвърли върху млен и падна. Ясно ли е? Той се съпротивляваше на заповедта ми за арестуване.
Сякаш през червена мъгла Майкъл видя още коли да спират до бордюра. От тях излизаха хора. В един от мъжете той разпозна адвоката на Клеменза, който, в момента говореше любезно и самоуверено с полицейския капитан:
— Семейство Корлеоне е наело една фирма за частни детективи, които да пазят господин Корлеоне. Тези хора с мен имат разрешително да носят огнестрелно оръжие, капитане. Ако вие ги арестувате, на сутринта ще трябва да се явите в съда и да обясните защо. — Адвокатът погледна Майкъл. — Желаете ли да заведете дело срещу онзи, който ви е сторил това? — попита той.
На Майкъл му беше трудно да говори. Челюстта му не можеше да се събере, но той успя да измънка:
— Подхлъзнах се — каза той. — Подхлъзнах се и паднах. — Видя как капитанът му хвърли победоносен поглед и се опита, да му отговори с усмивка. На всяка цена искаше да скрие възхитителната ледена сдържаност, която контролираше мозъка му, и надигащата се огромна вълна от ледена омраза, проникваща в тялото му. Не искаше никой на този свят и да подозира как се чувствува в този миг. Така, както би сторил и неговият баща. След това усети, че го отнасят в болницата и загуби съзнание.