Майкъл Корлеоне отново изпита онази приятна освежаваща хладина по цялото си тяло. Той каза на брат си:
— Не беше необходимо да ми разправяш тези глупости — да не се обаждам на приятелката си за такива неща. Какво, по дяволите, си мислеше, че щях да направя — да се обадя и да й кажа довиждане ли?
Сони бързо-бързо каза:
— Добре де, ти си още новобранец и затова ти обяснявам всичко подробно. Забрави го. Майкъл ухилено отвърна:
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това „новобранец“? Аз слушах Стария толкова усърдно, колкото и ти. Как иначе, мислиш, съм станал толкова умен? — И двамата се засмяха.
Хейгън наля по една чаша на всички. Той изглеждаше малко мрачен, като държавник, принуден да воюва, като правист, принуден да заобиколи закона.
— Е, въпреки всичко, сега поне знаем какво ще правим — каза той.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Капитан МакКлъски седеше в своята канцелария и въртеше в ръцете си три плика, издути от билети за залагане. Той се мръщеше и много му се искаше да отгатне отбелязаните в тях числа. Беше много важно да успее. В пликовете бяха билетите за залагане, които неговите хайки бяха иззели миналата вечер от един от събирачите на облози от семейство Корлеоне. Сега събирачът трябваше да откупи билетите, за да не могат играчите да претендират, че са спечелили, и да го разорят.
За капитан МакКлъски беше, много важно да отгатне цифрите на билетите, защото не искаше да бъде измамен, когато ги продава обратно на събирача. Ако струваха шестдесет бона, може би щеше да ги продаде обратно за пет бона. Но ако имаше много големи залагания и бяха на стойност сто бона, а може би дори и двеста, тогава цената щеше да бъде значително по-висока. МакКлъски повъртя пликовете, в ръцете си и реши да остави събирача да се поизпоти малко и пръв да предложи цената. Това можеше да му подскаже каква би могла да бъде истинската им стойност.
МакКлъски погледна стенния часовник в канцеларията си в управлението. Време беше да отиде да вземе онзи мазен Турчин, Солоцо, и да го заведе на мястото, където трябваше да се срещне със семейство Корлеоне. МакКлъски отиде до стенното шкафче и започна да се преоблича в цивилните си дрехи. Когато свърши, позвъни на жена си и й каза, че тази вечер няма да се прибере за вечеря, а ще остане навън по работа. Той никога за нищо не й се доверяваше. Тя си мислеше, че живеят охолно благодарение на неговата полицейска заплата. МакКлъски изсумтя развеселено. И майка му си беше мислила така, но той се беше осъзнал рано. Баща му му беше показал как стават тези работи.
Баща му беше сержант от полицията и всяка седмица двамата обикаляха района, а МакКлъски-старши представяше шестгодишния си син на собствениците на магазини, като казваше: „А това е моето малко момче.“
Собствениците на магазини се ръкуваха с него и бяха прекалено любезни, после отваряха със звън своите автоматични каси и даваха на малкото момче подарък от пет или десет долара. В края на деня джобовете на костюма на Марк МакКлъски бяха натъпкани с банкноти, а той беше горд, че приятелите на баща му го харесваха толкова много, та всеки месец, когато го виждаха, му даваха подаръци. Разбира се, баща му внасяше парите в банката — за да учи в колеж. Малкият Марк получаваше за себе си най-много по една пет-десетцентова монета.
После, когато Марк се прибираше в къщи и неговите чичовци-полицаи го питаха какъв иска да стане, когато порасне, той изфъфляше по детски „полицай“, а те се смееха гръмогласно. И, разбира се, по-късно, въпреки че баща му искаше да учи в колеж, отиде да учи за полицай направо от гимназията.