Беше добър полицай, смел полицай. Упоритите хлапаци, които тероризираха хората из тъмните ъгли на улиците, изчезваха, когато той се приближаваше, и в крайна сметка изчезнаха изобщо от неговия район. Той беше много строг полицай и много честен. Никога не водеше сина си при собствениците на магазини, за да събира пари като изкупление за нарушенията на разпоредбите за отпадъци и паркирането. Той вземаше парите направо, със своята ръка, направо, защото чувствуваше, че ги заслужава. Никога не се свиваше в някое кино, нито се мушваше в някой ресторант, когато беше на обход, както правеха някои от другите полицаи, особено в зимните вечери. Той винаги правеше своите обиколки. Пазеше и добре обслужваше магазините в своя район. Когато алкохолици и пияници проникваха от Боуъри, за да просят по улиците в неговия район, той така грубо се отърваваше от тях, че те никога вече не се връщаха там. Търговците в неговия район ценяха високо усилията му. И показваха своята признателност.
Той също се подчиняваше на системата. Събирачите на облози в неговия район знаеха, че никога няма да им създаде неприятности, за да получи допълнително възнаграждение и че е доволен от своя дял. Името му беше в списъка наред с другите и никога не се опитваше да си изкарва нещо допълнително. Беше честен полицай, който взимаше само чисти подкупи. Издигането му в полицейския отдел беше ако не забележително, то поне сигурно.
През това време той поддържаше голямо семейство с четирима сина, никой от които не стана полицай. Те всички отидоха да учат в университета „Фордъм“ и тъй като по това време МакКлъски се издигаше от сержант до лейтенант и накрая до капитан, на тях не им липсваше нищо. По същото това време МакКлъски си създаде репутация на човек, с когото трудно се правят пазарлъци и събирачите на облози от неговия район плащаха повече пари за покровителство, отколкото събирачите от който и да е друг район в града, но може би това беше така заради големите разходи по издръжката на четиримата му сина, в университета.
Самият МакКлъски смяташе, че в чистия подкуп няма нищо лошо. Защо, по дяволите, трябваше неговите деца да ходят в градския колеж на Ню Йорк или в някой евтин колеж в южните щати? Само защото полицията не плащаше достатъчно на своите служители да живеят и да се грижат за семействата си както трябва ли? Той защищаваше всички тези хора с живота си и в неговото досие бяха отбелязани почетните грамоти, дадени му за престрелки с изнудвачи, побойници и сводници по време на обиколките. Той им беше дал да разберат. Беше направил своя малък кът от града сигурен за обикновените хора и затова нямаше съмнение, че е заслужил повече, отколкото своята въшлива стотачка на седмица. Но той не се възмущаваше от ниската си заплата, защото разбираше, че всеки трябва сам да се грижи за себе си.
Бруно Таталия му беше стар приятел. Той беше учил с един от синовете му във „Фордъм“, а после беше отворил своето кабаре и когато семейство МакКлъски прекарваше някоя вечер в града, макар че това се случваше рядко, те можеха да прекарат приятно в кабарето на пиене и хапване — всичко за сметка на заведението. За новогодишните вечери получаваха официални покани да бъдат гости на управата на кабарето и винаги им даваха от най-хубавите маси. Бруно никога не пропускаше да ги представи на знаменитостите, който вземаха участие в програмата — някои от тях бяха известни певци и звезди от Холивуд. Разбира се, понякога той искаше дребни услуги, като тази да оправят досието на някой кандидат за работа в кабарето, обикновено хубавичко момиче, регистрирано в полицията за проституция или джебчийство. МакКлъски с удоволствие вършеше услугата.
МакКлъски си имаше принцип никога да не показва, че разбира какво вършат, другите. Когато Солоцо се бе обърнал към него с предложение да остави стария Корлеоне незащитен в болницата, МакКлъски не попита защо. Той попита за цената. Когато Солоцо каза, че ще му даде десет бона, МакКлъски знаеше защо. Не се поколеба. Корлеоне беше един от най-големите хора на мафията в страната, с повече политически връзки, отколкото самият Ал Капоне някога бе имал. Който и да го пречукаше, щеше да направи голяма услуга на страната. МакКлъски взе парите предварително и си свърши работата. Когато Солоцо му се обади, за да му каже, че пред болницата има двама от хората на Корлеоне, той се разяри. Беше арестувал всички хора на Тесио и беше изтеглил охраната от детективи пред болничната стая на Корлеоне. И сега, като принципен човек, трябваше да върне десетте бона — пари, които беше вече определил за обезпечаване на образованието на внуците си. В това състояние на ярост той беше отишъл в болницата и беше ударил Майкъл Корлеоне. Но всичко бе приключило по възможно най-добрия начин. Беше се срещнал със Солоцо в кабарето на Таталия и бяха сключили друга, още по-добра сделка. МакКлъски пак не задаваше въпроси, тъй като знаеше отговорите на всичко. Той само искаше да се увери, че неговото не се губи. Дори през ум не му минаваше, че самият той може да бъде в опасност. Това, че някой може, дори за миг, да си помисли да убие капитан от нюйоркската градска полиция, беше направо фантастично. И най-закоравелият разбойник от мафията трябваше да стои мирно, ако някой патрулиращ полицай, дори с най-нисък чин, решеше да му удари няколко плесника. Онзи, който е убил полицай, нямаше никакъв шанс да се измъкне. Защото тогава много негодници биваха застрелвани при опит за съпротива да бъдат арестувани или при опит за бягство от местопрестъплението. И кой, по дяволите, можеше да има нещо против, такива действия?