Джони каза:
— Ако е нещо сериозно, дон Корлеоне сам трябва да ме помоли, разбираш какво искам да кажа, нали? За такова нещо не бих повярвал нито на теб, нито на Сони.
Хейгън се изненада от тази разумност. Все пак Фонтейн имаше мозък в главата си. Беше достатъчно умен, за да знае, че дон Корлеоне го обича прекалено много и е прекалено умен, за да го накара да извърши нещо безразсъдно и опасно, докато Сони можеше да го направи. Той се обърна към Джони:
— Искам да те уверя в едно нещо. Кръстникът ти е наредил на мен и на Сони по никакъв начин да не те замесваме в нещо, което може да ти донесе лоша слава по наша вина. А той самият никога няма да го направи. Гарантирам ти, че каквато и услуга да поиска от тео, ти ще му я предложиш, преди той да те е помолил за нея. Разбра ли? — Джони се усмихна.
— Разбрах — каза той.
Хейгън продължи:
— Освен това той ти вярва. Смята, че си умен и че банката ще спечели от инвестициите, което значи, че ще спечели и той. Така че това е истинска сделка, не забравяй никога това. Не пилей парите току-така. Ти може и да си любимият му кръщелник, но двайсет милиона долара са много пари. Той трябва да се изложи на риск, за да ти ги осигури.
— Кажи му да не се тревожи — каза Джони. — Щом човек като Джак Уолц може да бъде гений в киното, значи всеки може.
— Така смята и кръстникът ти — отвърна Хейгън. — Може ли да наредиш да ме закарат обратно до летището? Казах всичко, което трябваше да кажа. Когато започнеш да подписваш договорите, наеми си адвокати, аз няма да се меся. Но бих желал да видя всичко, преди да си подписал, ако това не ти пречи. Освен това никога няма да имаш неприятности с профсъюзите. Това ще намали до известна степен разходите по филмите ти, така че когато счетоводителите вмъкнат в сметките разходи и за това, не обръщай внимание на тези цифри.
Джони предпазливо попита:
— Трябва ли да искам съгласието ти и за другите неща — сценарий, актьори и други подобни?
Хейгън поклати отрицателно глава.
— Не, не трябва — каза той. — Възможно е дон Корлеоне да се противопостави на нещо, но ако това стане, той ще ти го съобщи направо на теб. Не мога обаче да си представя какво би, могло да бъде то. Киното въобще не го засяга, по никакъв начин, така че за него е без значение. А и не е в неговия стил да се меси, това мога да ти кажа от опит.
— Добре — каза Джони, — аз сам ще те закарам до летището. И благодари на Кръстника от мое име. Бих му се обадил да му благодаря, но той никога не говори по телефона. Между другото, защо прави това?
Хейгън сви рамене:
— Той почти никога не разговаря по телефона. Не иска гласът му да бъде записан дори когато казва нещо съвсем обикновено. Страхува се, че може така да подредят думите, че да излезе, че казва нещо друго. Мисля, че това е причината. Във всеки случай единствената му тревога е, че един ден властите ще скроят лъжливи обвинения срещу него. Затова не иска да им дава коз в ръцете.
Те се качиха в колата на Джони и потеглиха към летището. Хейгън си мислеше, че Джони е по-добър човек, отколкото го бе смятал. Вече беше научил нещо — това, че лично го закара до летището, бе едно доказателство. Вниманието, оказано лично, беше нещо, което самият дон винаги беше ценил. А и извинението. То беше искрено. Познаваше Джони отдавна и знаеше, че никога няма да се извини само защото го е страх. Джони винаги бе имал смелост. Затова винаги имаше неприятности — с шефовете, в киното и с жените си. Освен това беше и един от малкото хора, които не се бояха от дон Корлеоне. Фонтейн и Майкъл бяха може би единствените двама души, които Хейгън познаваше и за които можеше да каже това. Така че извинението беше искрено и той щеше да го приеме като такова. Той и Джони щяха да се виждат доста често през следващите няколко години. А Джони трябваше да премине следващото изпитание, което щеше да покаже колко е умен. Той трябваше да направи за дон Корлеоне нещо, което Кръстникът никога нямаше да го помоли да направи или да настоява да го направи като част от споразумението им. Хейгън се чудеше дали Джони Фонтейн е достатъчно умен, за да се досети за тази част от сделката.
След като остави Хейгън на летището (Хейгън настоя Джони да не чака с него самолета му), Джони отиде в дома на Джини. Тя се изненада, като го видя. Но той искаше да остане при нея, за да има време да премисли нещата отново, да начертае плановете си. Знаеше, че онова, кбето му беше казал Хейгън, е страшно важно и че целият му живот се е променил. В миналото беше голяма звезда, но сега, макар и само на трийсет и пет години, беше вече свършил. Относно това той не се заблуждаваше. Дори ако спечелеши наградата за най-добър актьор, какво, по дяволите, можеше да му донесе това? Нищо, ако гласът му не се върнеше. Щеше да бъде един посредствен актьор, без особена сила, без особена жизненост. Дори това момиче, което го отхвърли — хубаво и умно, от следващото поколение, — дори то щеше ли да се държи така хладно, ако той наистина беше на върха? Сега, с помощта, която дон Корлеоне му оказваше с пари, той можеше да бъде толкова силен, колкото, всеки друг в Холивуд. Можеше да бъде крал. Джони се усмихна. По дяволите. Той можеше да бъде дори дон.