Вито имаше достатъчно време. Той премина по покривите до своята къща и слезе долу в апартамента си. Отключи вратата, влезе вътре и след това заключи след себе си. Претършува портфейла на умрелия. Освен седемстотинте долара, които той беше дал на Фанучи, в него имаше още само няколко банкноти по един долар и една от пет.
Старата петдоларова златна монета, вероятно талисман, беше пъхната вътре в преградката. Ако Фанучи беше богат гангстер, то беше очевидно, че не носи богатството си със себе си. Това потвърди някои от подозренията на Вито. Знаеше, че трябва да се отърве от портфейла и револвера (беше му ясно и че трябва да остави златната монета в портфейла). Качи се отново горе и премина няколко покрива по-нататък. Хвърли портфейла в една вентилационна шахта, после изпразни пистолета и удари цевта в ръба на покрива. Тя не се счупи. Той обърна револвера и удари дръжката в един комин. Дръжката се разцепи на две половини. Той удари още веднъж и пистолетът се разпадна на цев и дръжка, на две отделни парчета. Използува различни вентилационни шахти за всяко парче. Те не издадоха никакъв звук, когато се удариха в земята пет етажа по-долу, а потънаха в мекия куп отпадъци, който се беше образувал там. На сутринта от прозорците щяха да изхвърлят още отпадъци и ако имаше късмет, всичко щеше да бъде затрупано. Вито се върна в апартамента си.
Той трепереше леко, но напълно се владееше. Смени дрехите си и страхувайки се, че по тях може да е пръснало кръв, ги хвърли в металния леген, който жена му използуваше за пране. Взе луга и тежък кафяв сапун, за пране, натопи дрехите й ги начука с металната дъска за пране, която стоеше под мивката. След това изжули легена и мивката с луга и сапун. В ъгъла на спалнята намери куп току-що изпрани дрехи и размеси своите с тях. После си сложи чиста риза и панталон и слезе долу пред къщата при жена си, децата си и съседите.
Всички тези мерки се оказаха излишни. Полицията, която откри трупа на сутринта, въобще не разпита Вито Корлеоне. В действителност той беше много учуден, че те въобще не узнаха за посещението на Фанучи в неговия дом същата вечер, когато беше убит. Той разчиташе, че обстоятелството, че Фанучи е напуснал сградата жив, ще му послужи като алиби. По-късно научи, че в полицията останали доволни от смъртта на Фанучи и че не са имали особено желание да преследват убийците му. Бяха предположили, че е поредната екзекуция на бандата и бяха разпитвали хулигани, които имаха досиета на гангстери и прегрешения като побойници. Тъй като Вито никога не беше имал неприятности с полицията, той въобще не се появи на сцената.
Вито беше надхитрил полицията, но приятелите си не можа. Питър Клеменза и Тесио го избягваха през следващата седмица, през следващите две седмици, а след това дойдоха една вечер да му се обадят. Дойдоха, очевидно изпитвайки уважение към Вито Корлеоне. Той ги поздрави с хладна вежливост и им предложи вино.
Клеменза заговори пръв. Той меко каза:
— Никой не събира данъци от собствениците на магазините на Девето авеню. Никой не събира данъци от картоиграчите и хазарта в квартала.
Вито Корлеоне гледаше втренчено и двамата, но не отговори. Обади се и Тесио:
— Можем да поемем клиентите на Фанучи. Те ще ни плащат.
Вито Корлеоне сви рамене:
— Защо се обръщате към мен? Такива неща въобще не ме интересуват.
Клеменза се засмя. Дори като млад, преди още да пусне своя огромен корем, той се смееше като дебел човек. Сега той каза на Вито Корлеоне:
— Ами онзи револвер, който ти го дадох за работата с камиона? След като вече няма да ти трябва, можеш да ми го върнеш.
Много бавно и хладнокръвно Вито Корлеоне извади пачка пари от задния си джоб и отброи пет банкноти по десет долара.
— Ето, ще ти го платя. Хвърлих револвера след работата с камиона. — Той се усмихна и на двамата.
По това време Вито Корлеоне не знаеше ефекта на своята усмивка. Тя беше смразяваща, защото не изразяваше никаква заплаха. Той се усмихваше, сякаш това беше някаква загадъчна шега, която само той можеше да оцени. Но тъй като се усмихваше така само когато ставаше дума за фатални неща и тъй като шегата не беше съвсем загадъчна, и тъй като очите му не се усмихваха, и тъй като външно беше толкова благоразумен и тих, неочакваното разкриване на истинската му същност беше страшно.