Клеменза поклати глава.
— Не искам парите — каза той. Вито прибра банкнотите в джоба си. Той чакаше. Тримата добре се разбраха. Знаеха, че той е убил Фанучи, но въпреки че не споменаха пред никого за това, след няколко седмици го знаеше целият квартал. Всички се отнасяха с Вито Корлеоне като с уважаван човек. Но той не направи опит да поеме изнудвачеството и данъците яа Фанучи.
Онова, което последва, беше неизбежно. Една вечер жената на Вито доведе в къщи тяхна съседка, вдовица. Жената беше италианка и с безукорно поведение. Работеше много, за да отгледа своите сирачета. Шестнайсетгодишният й син носеше в къщи плика със заплатата си запечатан, за да й го даде, както беше по стар селски обичай. Нейната седемнайсетгодишна дъщеря, шивачка, правеше същото. Цялото семейство пришиваше вечер копчета на картончета срещу нищожно заплащане. Името на жената беше синьора Коломбо.
Жената на Вито Корлеоне каза:
— Госпожата иска да те помоли за нещо. Има някакви неприятности.
Вито Корлеоне очакваше да го помолят за пари и беше готов да ги даде. Но излезе, че госпожа Коломбо имала куче, което най-малкият й син обожавал. На хазаина се оплакали, че кучето лае през нощта и той наредил на госпожа Коломбо да го махнат. Тя се престорила, че е изпълнила нарежданията. Хазаинът разбрал, че го е измамила и й наредил да освободи апартамента. Тя обещала, че този път наистина ще махнат кучею и го махнали. Но хазаинът бил толкова ядосан, че не искал да отмени нареждането си. Тя трябвало да напусне или полицията щяла да бъде повикана, за да я изхвърли. А нейното бедно малко момче така плакало, когато дали кучето на роднини, които живеели в Лонг Айлънд. Заради едно нищо сега щели да загубят дома си.
Вито Корлеоне я попита внимателно:
— Защо ме молите мен да ви помогна? Госпожа Коломбо кимна към жена му:
— Тя ми каза да ви помоля.
Той беше изненадан. Жена му никога не го беше питала за дрехите, които беше изпрал вечерта, когато уби Фанучи. Никога не го беше питала откъде идват всички тези пари, след като той не работеше. Дори сега лицето й беше безизразно. Вито се обърна към госпожа Коломбо:
— Мога Да ви услужа с малко пари, за да ви помогна да се преместите, това ли е, което искате?
Жената поклати отрицателно глава, тя плачеше:
— Всичките ми приятели са тук, всички момичета, с които съм израснала в Италия. Как да се преместя в друг квартал, където живеят само непознати? Искам да поговорите с хазаина и да го помолите да ми разреши да остана.
Вито кимна:
— Тогава считайте, че въпросът е уреден. Няма да се местите. Ще говоря с него утре сутринта.
Жена му му се усмихна, той не й отвърна със същото, но остана доволен. Госпожа Коломбо изглеждаше малко несигурна. — Вярвате ли, че хазаинът ще каже „да“? — попита тя.
— Синьор Роберто ли? — изненада се Вито. — Разбира се, че ще каже „да“. Той е човек с добро сърце. След като му обясня как стоят нещата, той ще се съжали над злочестината ви. А сега не се тревожете повече. Не се разстройвайте така. Пазете здравето си заради вашите деца.
Хазаинът, господин Роберто, идваше в квартала всеки ден, за да наглежда петте блока, които притежаваше. Той оеше собственик, човек, който продаваше току-що пристигнали италиански работници на големите корпорации. С печалбата си беше закупил блоковете един по един. Образован човек от Северна Италия, той изпитваше само презрение към тези неграмотни южняци от Сицилия и Неапол, които гъмжаха из неговите сгради като паразити, хвърляха отпадъци във вентилационните шахти, оставяха хлебарките и плъховете да съсипват неговите стени, без дори да вдигнат ръка, за да запазят собствеността му. Не беше лош човек, беше добър съпруг и баща, но непрекъснатите тревоги за капиталовложенията му, за парите, които печелеше, за неизбежните разходи, които идваха с това, че е собственик, бяха съсипали нервите му и той беше в постоянно раздразнено състояние. Когато Вито Корлеоне го спря на улицата, за да му каже няколко думи, господин Роберто се държа безцеремонно. Но не грубо, тъй като всеки от тези южняци можеше да ти забие нож, ако се отнасяш с него така, както не трябва, въпреки че този млад мъж изглеждаше тих човек.
— Синьор Роберто — започна Вито Корлеоне, — приятелката на моята жена, бедна вдовица без мъж, който да я защищава, ми каза, че поради някакви причини й било наредено да напусне апартамента си във вашия блок. Тя е в отчаяно състояние. Няма никакви пари, няма никакви приятели, освен тези, които живеят тук. Казах й, че ще поговоря с вас, че вие сте разумен човек и че сте действували така, защото сте били заблуден. Тя е прогонила животното, което е било причина за неприятностите, а защо тогава да не остане? И двамата сме италианци и аз ви моля да ми услужите.