— Както виждате — отвърна Мачко от Туробое, — не им липсват нито ловни принадлежности, нито хора. Това са княжески ловци, но между тях има и такива, които идват тук от най-затънтените гори, за да търгуват.
— А ние какво ще правим? — прекъсна го Збишко. — В замъка спят още.
— Ами ще чакаме, докато се събудят — каза Мачко. — Та няма да отидем да хлопаме на вратата и да будим княза, нашия господар.
Като каза това, гой ги заведе до един огън, край който ловците им постлаха зуброви и мечешки кожи, после почнаха да се надпреварят да ги гощават с току-що изпечено месо, а като чуха да се говори чужд език, взеха да се трупат, за да видят немеца. Веднага се разчу чрез хората на Збишко, че този рицар е от „зад морето“, и около тях стана тъй тясно, че панът от Туробое трябваше да прояви строгост, за да запази чужденеца от прекаленото любопитство. Дьо Лорш забеляза в навалицата и жени, облечени също тъй с кожи, ала румени като ябълка и извънредно хубави, ето защо почна да разпитва дали и те също вземат участие в лова.
Мачко от Туробое му обясни, че в лова те не вземат участие, но идват заедно с ловците от женско любопитство или като на панаир да си купят градски стоки и да продадат горските си богатства. И така беше наистина. Княжеският дворец беше нещо като средище, около което, дори без да е там князът, се събираха две стихии: градската и горската. Горските заселници не обичаха да излизат от гората, защото не се чувствуваха добре без шума на дърветата над главите си, затова жителите на Пшасниш докарваха в този горски край прочутото си пиво, брашно, смляно в градските вятърни мелници или във водениците по река Венгерка, сол, която беше такава рядкост и тъй търсена в гората, железни предмети, ремъци и други подобни занаятчийски изделия, а вземаха в замяна ценни животински, кожи, сушени гъби, лешници, лековити билки или късове кехлибар, който у курпите можеше да се намери доста често. Затова около княжеския замък имаше като че ли постоянен панаир, който се оживяваше още повече по време на княжеския лов, когато и задължението, и любопитството извличаха жителите от дълбоките гори.
Дьо Лорш слушаше разказите на Мачко и се вглеждаше с интерес във фигурите на ловците. Понеже живееха на чист и здрав въздух и се хранеха, както впрочем по-голямата част от тукашните селяни, главно с месо, те неведнъж учудваха чуждестранните пътешественици с ръста и силата си. А Збишко, седнал край огъня, поглеждаше непрекъснато към вратата и прозорците на замъка и не го свърташе на място. Светеше само един прозорец, по всичко изглежда — на готварницата, защото през не добре прилепналите му рамки излизаше дим. Останалите бяха тъмни и само отразяваха блясъка на настъпващия ден, който светлееше и посребряваше все по-силно заснежената гора около замъка. През малката врата на страничната стена на замъка се показваха сегиз-тогиз хора, облечени с дрехи на княжески прислужници, и ту с ведра, ту с чебъри на кобилици тичаха за вода към кладенците. Запитвани дали всички още спят, слугите отговаряха, че дворът, уморен от вчерашния лов, още си почива, но че вече се готви ядене за утринната закуска преди тръгването.
И наистина през прозореца на готварницата почна да излиза мирис на сланина и шафран, който се разнесе надалече между огньовете. Скръцнаха най-сетне и се отвориха главните врати, които откриха вътрешността на силно осветеното преддверие, на прага излезе човек — и Збишко още от пръв поглед позна, че това е един от певците, когото на времето си бе видял сред придворните на княгинята в Краков. Тогава Збишко, без да чака Мачко от Туробое, нито дьо Лорш, се спусна така стремително към замъка, че смаяният лотарингец попита:
— Какво му стана на този млад рицар?
— Нищо не му е станало — отвърна Мачко от Туробое, — само че той обича една от придворните девойки на княгинята и иска да я види час по-скоро.
— Ах! — отговори дьо Лорш и сложи и двете си ръце на сърцето.
И като дигна очи нагоре, почна да въздиша тъй жаловито, че Мачко сви рамене и си каза:
„Дали не въздиша така за бабичката си? Като че ли наистина не е с всичкия си ум…“
Но все пак го заведе в замъка и двамата се озоваха в обширния трем, украсен с рога на турове, зубри, лосове и елени и осветен от пламтящите в грамадната камина сухи пънове. По средата имаше покрита с килимче маса с приготвени на нея блюда за ядене. В трема имаше само няколко дворяни, с които Збишко разговаряше. Мачко от Туробое ги запозна с рицаря дьо Лорш, но тъй като не говореха немски, трябваше сам да продължава да му бъде дружина. Обаче всяка минута прииждаха нови дворяни, повечето от тях хубави, със сурови лица, снажни, широкоплещести, светлоруси мъже, стъкмени вече за лов. Онези, които познаваха Збишко и знаеха за неговите краковски премеждия, го поздравяваха като стар приятел и по всичко личеше, че са разположени към него. Други го гледаха с такава почуда, с каквато обикновено се гледа на човек, над чийто врат е висяла брадвата на палача. Около него се чуваха гласове: „Разбира се! Тук е и княгинята, тук е и Юрандовата дъщеря, ей сега ще я видиш, клетнико, и ще дойдеш с нас на лов.“ В това време влязоха двамата гости кръстоносци, брат Хуго де Данвелд, управител на Ортелсбург или Щитно, чийто роднина беше на времето маршал на Ордена, и Зигфрид де Льове, също от славен у кръстоносците род, управител на Йоханисбург. Първият от тях беше още доста млад, но затлъстял, с лице на хитър пияч на пиво и с дебели влажни устни, вторият беше висок, със строги, но благородни черти. На Збишко се стори, че е виждал някога Данвелд у княз Витолд и че Хенрих, плоцкият епископ, на едно състезание беше го свалил от коня, но на тези спомени попречи влизането на княз Януш, към когото се обърнаха с поклон и кръстоносците, и дворяните. Приближиха се към него и дьо Лорш, и кръстоноските вождове, и Збишко, а той, поздравяваше любезно, но с достойнство на своето голобрадо селско лице, обкръжено с равно подрязана на челото коса, която падаше отстрани чак до раменете. Веднага на двора проехтяха тръби в знак, че князът сяда на трапезата: те се обадиха веднъж, дваж, а след третия път от дясната страна на стаята се отвори широка врата и там се показа княгиня Ана, а до нея хубаво русокосо девойче с окачена на рамо лютня.