— Във всеки случай — рече той след малко — ние сме у мазурите, не у поляците.
— Това е отделно княжество, но народът е същият — отговори кръстоносецът, — едно и също е безчестието им и една и съща е омразата им против Ордена. Дай боже немският меч да погуби цялото това племе!
— Право казвате, пане: да си позволи князът, който инак изглежда тъй достоен, да строи замък против вас и във ваша земя — за такова беззаконие не съм чувал дори и между езичниците.
— Замъка той строеше против нас, но Злотория е на негова, не на наша земя.
— Тогава слава на Исуса Христа, че ви е пратил победа над него. Ами как се свърши тази война?
— Тогава нямаше война.
— А вашата победа при Злотория?
— Тук именно бог ни прати благословията си, че князът беше без войска, само с придворните и жените.
При тези думи дьо Лорш погледна кръстоносеца изумено.
— Как така? Значи, в мирно време сте нападнали жените и княза, който си строел замък на своя собствена земя?
— За славата на Ордена и на християнството няма безчестни постъпки.
— Значи, тоя славен рицар ви отмъщава само за младата си жена, убита от вас във време на мир?
— Който дига ръка срещу кръстоносците, той е син на пъкъла.
Замисли се над тия думи рицарят дьо Лорш, но нямаше вече време да отговори на Данвелд, защото бяха излезли на една широка, покрита със заснежен шавар поляна, дето князът слезе от коня, а след него почнаха да слизат и другите.
IV
Опитните горски пазачи под началството на главния ловец се заеха да наредят ловните помощници в дълга верига по края на поляната, така че, застанали сами под прикритие, да имат пред себе си свободно пространство за по-удобна стрелба с арбалетите и лъковете. Двете по-къси страни на поляната заградиха с мрежи, зад които се беше притаила хайката, чиято длъжност беше да гони дивите животни към стрелците или ако не побягнат натам и се заплетат в мрежите, да ги убива с копия. Грамадна маса курпи, изкусно настанени в определеното за хайката място, трябваше да пъди всяко живо същество от горските дебри към поляната. За стрелците също беше опъната мрежа, та ако дивечът успее да се провре през веригата на ловците, да бъде спрян от мрежата и доубит в нейните плетеници.
Князът застана в средата на веригата, в малка долчинка, която пресичаше цялата поляна. Главният ловец Мрокота от Моцажев му избра това място, като знаеше, че по тази именно долчинка ще тръгнат пред хайката най-едрите зверове от гората. Сам князът държеше в ръката си арбалет, досам него беше опряно на дървото тежко ловно копие, а малко по-назад стояха с брадви на раменете двамата огромни, прилични на горски стволове телохранители, които освен брадвите имаха още готови натегнати арбалети, за да ги подадат на княза в случай на нужда. Княгинята и Дануша не слязоха от конете, защото князът никога не позволяваше това поради опасност да налетят турове и зубри, от яростта на които човек по-лесно можеше да се спаси на кон, отколкото пеш. Дьо Лорш, ако и любезно поканен от княза да заеме място от дясната му страна, помоли да му се позволи да остане на коня за защита на дамите и застана недалече от княгинята, приличен на дълъг гвоздей с рицарското си копие, на което мазурите тихичко се подсмихваха под мустак, като на оръжие, малко пригодно за лов. А Збишко забоде копието в снега, преметна арбалета през рамо и изправен до коня на Дануша, дигаше към нея глава, от време на време й шепнеше нещо, прегръщаше краката и целуваше коленете й, защото вече никак не скриваше пред хората любовта си. Той се умири едва тогава, когато Мрокота от Моцажев, който в гората се осмеляваше да прави бележки и на самия княз, строго му заповяда да мълчи.
В това време далеко нейде в дълбочината на гората се обадиха роговете на курпите, на които от поляната отговори откъслечно пискливият глас на кривата тръба, след което настъпи мъртва тишина. Само понякога изкрещяваше сойка по върховете на бориките или изграчваха като гарвани хората от хайката. Ловците гледаха напрегнато бялото пусто пространство, дето вятърът полюшваше заскрежените тръстики и безлистните клони на храсталаците, и всеки с нетърпение чакаше да види какъв звяр ще се покаже пръв на снега — изобщо очакваше се обилен и великолепен лов, защото гората гъмжеше от зубри, турове и глигани. Курпите изгониха с пушек от леговищата им и няколко мечки, които събудени по този начин, скитаха из гъсталака сърдити, гладни, но и предпазливи, защото се досещаха, че скоро ще трябва да водят борба не само за спокоен зимен сън, но и за живот.